Гонитбата на Шута

— Седни — изсъсках му. Нещо беше станало с ума му и можех да му простя за това, че не помни Пчеличка или Шън, но не можех да му простя, че бе оставил детето ми на грижите на едно конярче и иконома, след като му го бях поверил. — Седиш и мълчиш. И не, не си освободен да си ходиш в стаята. Стой тук докато не ти кажа, че можеш да си вървиш.

— Говорите ми така, защото съм копеле ли? Защото кръвта ми не е по-лоша от вашата и…

— Едва ли. Аз съм принц Фицрицарин, както добре знаеш, син на претендента Рицарин Пророка и вече признат за такъв от краля. Тъй че седи и мълчи.

Такъв мрачен момент, за да се перча с новото си положение. Той ме погледна разколебан. После сви устни. Извадих ножа си и започнах да режа превръзки с подходящата дължина.

— Наистина ли сте той? — попита Настойчивост. — Осезаващия Копелдак?

Очите му бяха ококорени.

— Съм.

Това, което каза после, бе неочаквано за мен. Треперлива усмивка пробяга по зацапаното му със сълзи лице.

— Той беше прав. Знаеше го. Дядо ми го каза, защото познавал баща ви, и каза, че никой не може да сбърка, ако го е виждал него. Татко ми се съгласи с него, но мисля, че беше само за да спре да настоява. Сър, горд съм да ви служа, както семейството ми е служило на вашето от поколения. И ви се заклевам, тук и сега, във вярност. Към вас и вашата дъщеря принцеса Пчеличка. Завинаги.

— Благодаря ти. — Какво още казва човек на едно момче, обещаващо живота си и верността си? Затворих сърцето си за бурята от чувства, която думите му пробудиха в мен, и заговорих успокоително: — Продължавай да ми разказваш какво се случи, Настойчивост.

— Сериозен съм, сър. — Крехките чувства на едно момче от това, че могат да приемат обета му с пренебрежение.

— Знам, че си — отвърнах строго. — И точно сега разчитам на това. Трябва ми това, което правиш сега. Трябва да знам всичко, което знаеш. Продължавай да разказваш.

Така чух как отишъл на уроците си на следващия ден и моята дъщеря била там. Каза за разговора си с Пчеличка и как тя му разказала какво съм направил. Била горда с мен. Горда. Погледнах Лант, докато момчето говореше. На лицето му се бе изписала смесица от чувства. Помнеше ли откъслеци от онзи ден? Но когато Настойчивост започна да разказва за звуците, които чули, и как Лант отишъл да види от какво са, писарят започна отново да клати глава. Изгледах го и престана.

Така научих как в последните мигове на живота си Ревъл се бе опитал да спаси децата на Върбов лес. Наистина не го бях ценял толкова, колкото заслужаваше. И докато разказът продължаваше, чух как моята Пчеличка беше скрила децата там, където бе вярвала, че ще са в безопасност, а самата тя не успяла да ги последва. Настойчивост ми каза за клането, което видял в конюшните, за проснатите на пода мъже с прерязани гърла, собствените му баща и дядо между тях, и как прекрачил през труповете, за да оседлае Прис, и за лудата му езда с Пчеличка в надеждата им да намерят помощ.

Подробното му описание на нападението завърши със стрелата. Беше дошъл в съзнание точно навреме, за да види заминаването им с Пчеличка. Беше се върнал в имението, при конюшните, още в пламъци, и хората, които бе познавал през целия си живот, бяха отрекли, че изобщо е съществувал. Там го спрях. Беше започнал да трепери, докато говореше за това.

— Достатъчно. Спри засега, Настойчивост. Знам, че думите ти са истина. Сега, искам да помислиш, но без да говориш, за хората, които си видял. Помисли за всеки един от тях и когато си готов, ми кажи за тях, един по един.

Това, както ме беше учил Сенч, беше най-добрият начин да извлече човек информация от някой, който не е обучен да донася като мен. Въпроси като „Висок ли беше?“ или „Брадат ли беше?“ могат да отклонят един необучен ум да си въобрази нещо, което не го е имало.

Той мълчеше, докато превързвах рамото му. Беше забрало, но не по-лошо, отколкото са всички такива рани. Когато приключих, му помогнах с ризата и след това донесох храна и още чашка бренди.

— Изпий първо това. На една глътка. След това можеш да ядеш, докато ми разказваш.

Той глътна брендито, задави се още повече от първите два пъти и бързо взе къшей хляб, за да прочисти вкуса от устата си. Изчаках. Беше толкова близо до пиян, колкото го исках, мислите му щяха да са свободни и несдържани. И ми каза онова, което щях да очаквам да забележи едно конярче. Бели коне със странни плоски седла и едри коне, подходящи за мъже, които носят ризници. Седлата на големите коне напомняли на халкидска направа.

Говорели на чужд език. Не го попитах, но ми каза за един мъж на кон, който непрекъснато викал: „Криндзен, криндзен!“

Кар инте джен. Халкидски за „седни“.