Гонитбата на Шута

— После отидохме в хана да ядем. И двамата с Ридъл излязохме бързо. Защо?

Той преглътна.

— Не казахте.

Кимнах отново. Приближих се към него, не телесно, а първо с Осезанието си, усещайки го като друго живо същество, а след това с Умението си. Не знаех дали ще мога да проникна в ума му, но подозирах, че някой друг го е направил. Спомних си един кратък разговор, който бях имал със Сенч. Беше ме попитал дали според мен Умението би могло да се използва, за да се накара човек да забрави нещо. Казах му, че не искам и да помисля да използвам някога магията така. Двата пъти, в които го бях видял, беше гибелно за мен. Когато баща ми, Рицарин, бе накарал Майстора на Умението Гален да забрави колко много го мрази, мъжът бе насочил омразата си към неговия син. Иронията бе в това, че Гален бе използвал магията си по подобен начин над мен. Беше нахлул в ума ми и ме беше оставил „замъглен“, както го беше определил Искрен. Гален бе използвал Умението, за да ме убеди, че имам слаба дарба за магията. Дори след като кралят беше направил всичко възможно, за да разчисти облаците от ума ми, така и не бях придобил отново пълна увереност в способностите си. Винаги се бях чудил дали тъкмо това принудително забравяне не прави магията ми Умение толкова колеблива.

Не исках да нахлувам в ума на този човек. Многократното разпитване на Диксън не ми беше дало никаква информация и го беше докарало до пристъп. Не можех да подлагам на такъв риск и Лант. Според разказаното ми от Настойчивост Лант беше получил прободна рана, докато го бяха държали в плен с другите на алеята за впрягове. Означаваше ли това, че се беше опитал да се бие с тях? Може би точно от това трябваше да започна.

— Дай ми да видя раната ти — помолих го.

Той се сепна и се отдръпна от мен.

— Лечителят я обработи. Зараства толкова добре, колкото би могло да се очаква.

— А как изглежда според него?

— Дупка. От зъбец.

— Или от меч. Каза ти, че прилича на забиване на меч, нали?

Очите му се разшириха. Той започна да клати глава, малко отрицание отначало, после — все по-яростно.

— Сър? Принц Фицрицарин?

Отклоних вниманието си от него към мъжа, който стоеше на прага, сепнат от начина, по който ме нарече. Беше млад, едва прескочил двайсетте, и облечен в ливреята на кралски вестоносец. Носът и скулите му бяха зачервени от студ и изглеждаше изтощен.

— Здравей, Силдуел — поздравих го.

Той изглеждаше изненадан, че знам името му.

— Казаха ми да се върна тук и да говоря с вас.

Отроних въздишка.

— Влез, сгрей се до огъня и моля те, започни този разговор все едно имаш поне малка подготовка като вестоносец.

— Мъглата е — каза той, отиде до огъня и застана до Настойчивост. Момчето се беше свило на кълбо и спеше дълбоко на пода. Вестоносецът го погледна, погледна и намръщения Фицбдителен, след това изправи рамене. Бръкна в кожената чанта на бедрото си и извади палката, която удостоверяваше, че е истински вестоносец. Държеше я, докато говореше. — Сър, нося ви вести от лорд Сенч от замък Бъкип. Трябваше да доставя тези новини и подаръци на лейди Пчеличка, лейди Шън и писар Фицбдителен от Върбов лес. Но с пристигането ми тук ми се каза, че двама от тези получатели са непознати тук. Постарах се с Умение да съобщя тази информация на лорд Сенч и да помоля за по-нататъшни указания. Въпреки че не съм високо Умел, никога не се бях натъквал на трудности с простото предаване на информация. Този път обаче не бях в състояние да я предам така, че да бъда разбран. След това се заех да изпратя съобщение по птица. Помолих да ми донесат птица и ми се каза, че имението няма такива птици. Знаех, че е невярно. Намерих всички птици мъртви на пода на гълъбарника. С прекършени шии. Никой дори не беше разчистил телцата им. Когато се заех да поднеса това на вниманието на домашния иконом, той каза, че имението няма никакъв гълъбарник. Каза го, докато стоеше и го гледаше с мен.

— Разбрах, че сте били в Бъкип, когато лейди Копривка се опита да се свърже с мен с Умението. Вече знаете колко малък успех имахме. След един дълъг и обезкуражаващ ден на неверие и лъжи реших да сляза до Върбово и да изпия чаша ейл. Настойчивостта ми, че имам съобщения за две несъществуващи дами, не ме беше направила особено желана персона тук. Но докато яздех, мъглата и тежестта, която сякаш изпълваше въздуха, започна да се разпръсва. Докато стигна до Върбово, вече можех да се свържа ясно с лорд Сенч и личната котерия на краля. Те наредиха да се върна тук колкото се може по-бързо и да кажа, че Шишко и лорд Сенч се надяват да пристигнат тук на заранта. Наредиха да уредя коне, които да ги чакат при Съдния камък на Хълма на бесилото още на разсъмване. — Погледна ме притеснено. — Опасявах се, че никой тук няма да ми се подчини, така че наех коне във Върбово, да се закарат на Хълма на бесилото утре заран. Казах, че ще платите добре.

— Благодаря ти. Лейди Копривка няма ли да придружи лорд Сенч и Шишко?

Той повдигна вежди.

— Сър, казаха ми, че тя е с дете. Поради което не може да използва стълбовете.

— И защо не?