Гонитбата на Шута

— Беше в един отскорошен превод, който лорд Сенч поднесе на вниманието ни. Може би не сте чули за него. Бременна ползвателка на Умение, която минава през камъните, често излиза, ъъ, небременна.

— Помята детето ли?

— Не, сър. По-странно е от това. Има две описания, че това се е случило. И трето описание за една хубава кобила, която била преведена през портал на Умението, за да бъде обслужена от жребец. Към времето ѝ за ожребване била върната у дома, но излязла от стълбовете на Умение с празна утроба.

Смразих се. Изобщо не бях чувал за такова нещо. Отново ме споходи мисълта, че всъщност не знаем нищо за това как действат порталите. Неродено дете изчезва. Къде? Как? В известен смисъл беше все едно. Изчезналото е изчезнало. Промълвих:

— Благодаря на Еда, че Сенч е намерил този ръкопис!

— Да, сър. Тъй че лейди Копривка остана. Лорд Сенч и Шишко ще дойдат, за да изпитат тази мъгла, която току-що описах. И може би да видят дали Шишко би могъл да я преодолее.

Помъчих се да не се обнадеждавам. Страх ме беше да видя Сенч и да му кажа, че нямам никаква представа какво е станало с Шън. Време беше да поровя още малко. Звъннах за слуга и изчаках. След като мина малко време, излязох в коридора и извиках за Булен. Щом се прибрах в стаята, Фицбдителен попита:

— Приключихте ли с мен? Може ли да се върна вече в леглото си? Не съм добре, както можете да разберете.

Постарах се да говоря добронамерено.

— Мога да разбера това, Лант. И разбирам нещо, което ти не можеш. Умът ти е бил замъглен. През последните няколко дни тук са се случили неща, които вече не можеш да си спомниш. Знаеш какво е магията Умение; чувал си за нея. Някой е използвал Умение или нещо много подобно на него, за да те обърка. Вървиш по килим, зацапан с кръв, и минаваш през разбити врати, и не виждаш нищо необичайно. Убити са слуги и не ти липсват. Двама души от домакинството ни липсват. Лейди Пчеличка, малката ми дъщеря, е отвлечена и лейди Шън е изчезнала. Не знам дали е била убита и тялото ѝ е изгоряло в пожара в конюшнята, или и тя е била похитена. — Гласът ми бе започнал да трепери. Замълчах и вдишах дълбоко няколко пъти. — Ще се опитам да открия дали някой в домакинството ни си спомня някаква подробност от онази нощ. Защото това спящо момче наистина е конярче, родено и отхранено тук, третото поколение на семейството му, служило на моето. И то говореше истината, истина, която ти не можеш да си спомниш.

Лицето на Фицбдителен ставаше все по-изопнато. Някъде по средата бе започнал да клати глава. Когато свърших, се отпусна на стола си и скръсти ръце.

— Холдър Беджърлок, говорите толкова безумни неща, колкото и той.

— Сигурно. Но те уверявам, не съм луд. Къде е Булен?

— Върнал се е да спи, предполагам. Де да можех и аз.

Искаше ми се да го ударя. След това нажеженият гняв се изцеди толкова бързо, колкото ме беше споходил. Нищо не можех да направя с размътения му ум. Погледнах Силдуел.

— Безнадеждно е — каза той. — Може би лорд Сенч и Шишко ще успеят да проникнат в него. Но аз самият никога не съм изпитвал такова нещо. Все едно, че мисля и се движа през гъста супа на умора и безнадеждност.

Помълчах малко, после казах:

— Мислех, че съм само аз.

Той поклати глава.

— Не. Колкото повече се отдалечавах от това място, толкова повече духът ми се повдигаше и умът ми се проясняваше. Да се накарам да се върна беше трудно. Просто не исках да поема по пътя насам. Все едно някой е направил магическо заклинание над Върбов лес, за да обезкуражи посетители.

— Може би наистина са го направили — отроних с неохота. Погледнах Фицбдителен и заговорих добронамерено: — Иди си легни, Лант. Съжалявам за всичко, което те е сполетяло, за това, което знаеш и което не знаеш. Легни си и поспи, докато можеш. Утре ще е дълъг и уморителен ден за всички ни.

Лант нямаше нужда от повече подкана. Стана и ме изгледа ядосано, с присвити очи.

— Да ме събудят посред нощ, за да ме обиждат и командорят! Не за това дойдох тука.

Беше ядосан. И аз щях да съм ядосан, предположих. Постарах се да запазя гласа си спокоен.

— Копривка и Сенч всъщност те пратиха тук като възпитател за малката лейди Пчеличка… — Отказах се. Беше безнадеждно.

Той ми обърна гръб и излезе без думи. Обърнах се към Силдуел.

— Дадоха ли ти стая?

— Да.

— Тогава те съветвам и ти да си починеш, колкото можеш.

— Благодаря ви, сър. — Кимна към брендито. — Имате ли нещо против да взема това с мен за компания?

Определено не беше от свенливите. Ужасни маниери, наистина. Хареса ми.

— Взимай го. И ти благодаря за всичко, което си направил днес.

— За нищо, сър. Но ще съм много щастлив да напусна дома ви колкото се може по-скоро. — Удостои ме с бегъл поклон и сви бутилката бренди на път към вратата.