Гонитбата на Шута

— Ела тук до огъня. Седни. — Огледах се. Булен още стоеше на вратата и гледаше втрещен. Диксън лежеше на пода, вече не се гърчеше, но бе зяпнал невиждащо. — Булен! — викнах и младежът подскочи. — Погрижи се за Диксън. Занеси го в леглото му. После помоли писар Фицбдителен да ти даде превръзки и от мехлемите, които лорд Сенч му е дал, ако му е останало нещо. Бързо!

— Аз мога да ви донеса мехлемите, ако желаете. — Беше Лант, хванал се за рамката на вратата с едната ръка. Изглеждаше пребледнял. Погледът му се спря на Диксън на пода. — Какво става тук? Това момче да не ви досажда с безумните си приказки?

— Лант. Просто донеси мехлемите и превръзките. Булен ще се оправи с Диксън. Имаше някакъв пристъп. — Зарязах ги и поведох конярчето към огъня. Придърпах с крак един стол по-близо до камината. — Седни, Настойчивост. И ми дай да видя раната ти.

Момчето се смъкна на стола като наръч мокро пране. Сви се там, вторачено в огъня. Оставих го и отидох за брендито. Налях една чашка, гаврътнах я, после я напълних отново и я занесох на момчето.

— Изпий това — казах му. Той не реагира. Наведох се да погледна лицето му. Сложих чашата в ръката му.

— Казаха, че съм просяк. И луд. Мама не ме пусна. Целият бях в кръв, а тя ме отпрати към имението и не поиска да ме пусне вкъщи. — Гласът му ставаше все по-висок с всяка следваща дума, докато не завърши на писък.

Казах единствените думи, които можеха да го утешат:

— Аз те познавам. Ти си Настойчивост, син на Толърман, внук на Толман и работеше в конюшните ми. Грижеше се за кобилата на дъщеря ми и я учеше да язди. Изпий това.

Той вдигна чашата и я помириса. Отпи глътка, потрепери, но го изгледах строго и той допи останалото наведнъж. Зяпна и после вдиша три пъти, преди да може да заговори:

— Какво е станало с тях? Какво им е? На всички? Казах им, че иконом Ревъл е мъртъв, а те казаха: „Кой е Ревъл?“ Казах: „Те взеха Пчеличка. Трябва да идем да я спасим!“, а те казаха, че не я познават. А когато се опитах сам да тръгна след нея, ме обвиниха, че се опитвам да открадна кобилата ѝ.

Напълних отново чашата.

— Тръгнал си след тях? Знаеш ли къде са я отвели?

— Опитах се, сър. Но снегът и вятърът заличиха всичко. Трябваше да се върна. Още ми течеше кръв. Толкова съжалявам, сър. Съжалявам, че не я върнах.

— Настойчивост, не знам какво е станало тук, но ще го разгадаем. Първо трябва да си спомниш всичко, от самото начало. Видях, че ни наблюдаваше, когато тръгнахме за Крайречни дъбове. Канеше се да упражняваш кон. Разкажи ми всичко от този момент. Всяко едно нещо. Всяко едно нещо, което помниш от онзи момент насам. Хайде. Изпий брендито. На една глътка. Така. О, не е толкова лошо, нали? Тъй. Разказвай ми. Просто разказвай.

Дръпнах стол срещу него и седнах, коленете ни почти се допираха. Съсредоточих се върху него с Осезание и Умение. Не усетих почти нищо със сетивото си за Умението. Някои хора са така. Но всички ние живеем в животински тела и макар да не го познавах добре, и двамата бяхме обичали Пчеличка. Тъй че направих онова, което Бърич често ми правеше — вдъхнах му спокойствие и сигурност, за да подуши и усети, че съм тук, за да го защитя, и че е в безопасност. Наложих и на своето тяло да се отпусне и забавих дъха си. След няколко мига видях, че раменете му се отпуснаха. Бренди и Осезанието.

— Просто ми разказвай — подканих го отново. Той кимна бавно.

Докато описваше деня и обичайната си работа в конюшнята, Лант донесе превръзките и мехлемите. Махнах на писаря да мълчи и да седне. Той го направи с благодарност. Докато Настойчивост говореше за обичайния си ден и сълзите по изгубени неща се стичаха по страните му, разтворих ризата му и погледнах рамото. Едва ли превръзката беше сменяна през деня. Той изохка, докато я издърпвах. Раната беше грозна. Стрелата беше минала през рамото му, но не толкова чисто, колкото се бях надявал. Бяха обърнали на раната толкова внимание, колкото може да се очаква от повечето лечители към едно просяче.

Приготвих мехлеми и превръзка и измих раната отпред и отзад с вино. Той стисна зъби, щом защипах с пръсти парче от плата на ризата му, показващо се от раната. Хванах здраво и го издърпах. Потече кръв. Той ме погледна и пребледня още повече.

— Продължавай да говориш — казах му и той описа как дошъл някакъв мъж с магаре и каручка, и някакви измъчени кутрета. Кимнах и измих отново рамото му с виното.

Докато втривах мехлем в раната, той ми каза нещо, което не знаех: как Лант, лейди Шън и Пчеличка се върнали късно вечерта. Лант завел Шън до къщата и оставил моята Пчеличка в студа и заснежения фургон. Лант се намръщи, а когато момчето каза за иконома, дошъл да отнесе Пчеличка вътре, стана и заговори рязко:

— Не знам защо изобщо го слушате това момче. Или е луд, или необяснимо злонамерен. Нищо не знам за никаква лейди Шън, нито за дете на име Пчеличка. Повикайте иконома и вижте какво Диксън има да каже за тази безумна история.