Гонитбата на Шута

— Толкова е приятно, че отново сте си у дома, сър, макар и така ненадейно. Отидох до личния ви кабинет, но след като ви нямаше, донесох храната ви тук.

Думите му казваха едно, тонът му — съвсем друго. Беше нисък и набит, облечен безукорно дори в този късен час. Усмихна ми се.

Сдържан. Време е да си сдържан. Всичко, което изпитвах, беше стегнато в студена метална кутия. Трябваха ми отговори.

— Благодаря ти. Остави го на масата и седни, Диксън.

Изчаках, докато се настани колебливо на един от столовете. Огледа стаята и въздъхна неодобрително. Експлоатираният слуга, повикан по никое време от недостойния господар. Наблюдавах го с всяка фибра от съществото си. После попитах:

— Къде е икономът Ревъл?

Получих точно онова, от което се страхувах. Объркването, преминало по лицето му, разширените зеници, а след това засрамения смях, когато каза:

— Сър, не знам за кого говорите. Аз съм икономът на Върбов лес. Или толкова съм ви разочаровал, че така ми казвате, че съм сменен?

— Ни най-малко. Ревъл беше иконом преди теб, разбира се. Спомняш ли си го?

Отново объркване и страх, пробягал по лицето му. След това чертите му се изгладиха.

— Съжалявам, сър. Мисля… може би е напуснал преди аз да бъда нает?

— Лейди Шън имаше високо мнение за него.

Объркването запълзя към паника.

— Сър, не знам никаква…

— И малката лейди Пчеличка. — Продължих слепешком, без да знам какво търся, но готов да го строша като орех, за да измъкна информацията, която ми трябваше.

— Пчеличка…?

— Кой подпали конюшните?

Той издаде нечленоразделен звук.

— Кой нападна имението? Взеха ли лейди Пчеличка и лейди Шън? Убиха ли ги? Какво се случи?

Главата му заклюма и гърдите му започнаха тежко да се надигат и отпускат. Устните му запухтяха от тежкото дишане. Залюля се в стола си, устата му се раздвижи безмълвно. От ъгъла на устата му започна да блика пяна.

— Холдър Беджърлок! Сър! Моля ви! — чух откъм коридора пронизителен младежки глас, изпълнен с тревога и страх.

Друг гневен глас извика:

— Ей, ти, момче, я се върни! Да не си посмял да влезеш там!

Извърнах глава точно когато Диксън се свлече на пода. Загърчи се и затрепери. Пристъп. Имал бях много такива през живота си. Съвестта ми изскимтя, но я сритах настрани, оставих го да се гърчи долу и се обърнах да видя кой ме е прекъснал.

Синът на Толърман. Конярчето с нелепото име. Лицето му беше пребледняло и изопнато, държеше едната си ръка присвита до гърдите си. Втурна се към мен, щом разгневеният Булен отвори широко вратата. Слугата на Лант явно се беше облякъл набързо, защото ризата му беше недозакопчана.

— Прощавайте, холдър Беджърлок. Това момче е болно и побъркано, и ето как се отплаща за грижите ни за него! Момче, ела с мен веднага, за да не бъдеш изхвърлен още утре заранта!

— Холдър Беджърлок! Кажете, че ме познавате! Моля ви, кажете, че ме познавате.

Гласът на момчето беше пронизителен и накъсан. Булен напредваше към него. Момчето се отдръпна от посягащата му ръка.

— Разбира се, че те познавам. Ти си синът на Толърман, от конюшните. — Обърнах се към Булен и заговорих рязко: — И не е твоя работа да изхвърляш който и да е от хората ми, Булен!

Той спря. Беше отскоро нает на работа във Върбов лес. Бях му възложил да бъде личният слуга на Лант. Все още учеше задълженията си. И мястото си. Гледаше ме разколебан, но възрази:

— Сър, момчето е просяк, намерен ранен и прибран. Настоя да говори с писар Фицбдителен, когато го намерихме, а писарят повика лечител и му се позволи да остане в класната стая, докато се възстанови. Но говори безумно и страшно и…

— Напусни, Булен. Вземи Диксън и го сложи да си легне. Аз ще се оправя с момчето. Настойчивост. Така се казваше, нали?

— О, слава на боговете, вие ме познавате, не съм луд! Не съм просяк! Сър, сър, те дойдоха, и убиваха и палеха, и аз се опитах да избягам с нея, намерих ѝ кон и побягнахме, но те ме простреляха и паднах. И не знаех нищо повече, докато не си тръгнаха и не минаха покрай мен в една шейна, теглена от бели коне, и видях Пчеличка, цялата увита в бели кожи, в шейната. Те я взеха, сър, и подпалиха конюшните, и никой освен мен не се опита да ги изгаси. Някои от конете избягаха и някои бяха откраднати, мисля, и някои изгоряха в яслите си. И телата на тате и на дядо, сър! Видях ги мъртви там! И собствената ми майка не ме познава и казва, че никога не е имала такъв син! О, сър, те взеха Пчеличка, взеха я и никой не ме познава! Никой!

— Аз те познавам — казах с треперещ глас. — Познавам те, момче. О, моята Пчеличка! Тя пострада ли? Кои бяха те? Къде отидоха?

Но младокът бе започнал да трепери като в треска, а когато го прегърнах, краката му се подкосиха и заплака като малко дете. Притиснах го до гърдите си.

— Те ме застреляха, сър. Усетих как стрелата мина през мен. През рамото ми. — Изхлипа. — Събудих се под едно наметало. Тя ме скри с него, мисля. Запазих го. Толкова тънко и леко. Опитвах се да спася Пчеличка, а тя спаси мен.

Сърцето ми подскочи.

— Пеперудено наметало?

— Да, сър.