Гонитбата на Шута

— Вярно е — успях да кажа.

— Но менестрелът изобщо не спомена за него снощи.

Шутът се изсмя рязко, а враната веднага го уподоби с грака си.

— Това също е вярно — съгласих се.

— Но лейди Славея каза, че е изпяла истината.

— Всичко, което изпя, беше вярно. Оставям ти да решиш дали истината може да съществува с пропуснати подробности, или липсата им я прави лъжа.

— Той ми каза, че яздел дракон зад едно момиче, което било изваяно от същия камък като дракона, на който отлетели в небето и видели някои от битките. — Момчето набираше още смелост. Шутът ми хвърли бърз поглед.

— Лично го видях как отлетя на гърба на дракон. Момиче на дракон я нарекохме. А ако те е удостоил с описание на битките, които е видял, е, тогава знаеш за тях повече, отколкото аз изобщо съм чувал.

Бавна усмивка плъзна на лицето на Аш.

— Значи и той е герой.

Кимнах.

— Без него кралица Кетрикен изобщо нямаше да стигне до Планините жива. А аз щях да съм умрял от рана от стрела още преди да сме тръгнали да търсим крал Искрен. Тъй че, да, той също е герой.

Погледнах Шута. Лицето му беше много спокойно, пръстите му — отпуснати на ръба на масата.

— Значи е пропуснала много.

— Да. Пропусна.

— Защо?

Преди да успея да отговоря, Шутът се намеси.

— Може би някой ден сам трябва да я попиташ.

Не пропуснах веселата нотка в гласа му, докато си представяше такава среща.

— Трябва да тръгвам. — Хрумна ми нещо и се осмелих. — Шуте, трябва да се облечеш и да дойдеш с мен. Мисля, че си достатъчно силен, за да се справиш, поне за около час.

— Не. — Отговорът му беше бърз и твърд.

Моментално съжалих за думите си. Старата светлина, която така за кратко бе грейнала на лицето му, удоволствието му от това, че ми помага и че разказва истории на Аш, бяха изчезнали все едно никога не ги беше имало. Страхът се беше върнал и той се присви в стола си. Погледнах го и се зачудих как изобщо е намерил кураж да пътува толкова далече, за да ме намери, сам, недъгав и сляп. Беше ли изразходвал духа си до края, за да го направи, и никога ли повече нямаше да се съвземе и да е отново Шутът, когото познавах?

— Не си длъжен да го правиш — казах тихо.

Той заговори бързо, думите се изливаха от устата му:

— Все още съм в опасност, Фиц. Знам, че ме мислиш за глупав. Знам, изобщо не можеш да повярваш, че тук, в замък Бъкип, могат не само да ме проследят, но и да ме върнат. Но могат. Знам това толкова ясно, колкото… колкото знам, че си ми приятел. Малко неща има, които знам вече, Фиц. Малко неща, за които съм сигурен, но ти си едно от тях. А другото е, че опасността за мен е реална. — Гласът му ставаше все по-тих и по-тих. При последните си думи сви ръце и наведе поглед към тях все едно, че можеше да ги види. Сгънати, вече не приличаха на ръце. Бяха възли бяло и буци червено, и петна от зараснали рани. Извърнах очи от тях.

— Аз ще остана с него, сър — каза Аш тихо. Не го бях помолил и нямаше и да го помисля, но в мига, в който го каза, бях благодарен.

— Трябва да тръгваш — отрони Шутът с кротко отчаяние.

— Трябва.

Бях усетил няколко сръгвания от Сенч, а Копривка вече напираше в мислите ми. Важно беше да се появя. Предан и Елиания забавяха влизането си, за да вляза с тях. Още малко и щеше да изглежда, че унизяваме благородниците си.

Идвам веднага, изпратих им с Умението и затворих мислите си за тях.

— Ще се върна колкото може по-скоро — уверих Шута. „Скоро!“, повтори враната. Подскочи до Шута и кривна глава.

— Пъстра е разтревожена за теб — каза кротко Аш, все едно убеждаваше малко дете. — Опитва се да те погледне в лицето.

Нямаше да успее. Не съм сигурен какво изпитах, когато стиснатите ръце на Шута бавно се отвориха. Той махна на птицата и тя се приближи към него с подскоци.

— Ето малко хляб за нея — прошепна Аш и пусна къшей в ръката на Шута. Той го стисна с пръсти и накара птицата да застане наблизо и да кълве от него на малки късчета.

— Скоро — уверих Шута, станах и излязох.

Бях на средата на стълбището, когато Аш ме настигна.

— Сър, сър — извика тихо след мен. — Чакайте да ви оправя яката. — Но когато се доближи, заговори в ухото ми други неща, за да го чуя само аз. — Не е толкова силен, колкото се опитва да ви се покаже. Днес го намерих на пода до камината, опитваше се да стане. Трудно му беше да се насили да хване ръката ми. Още по-трудно да изтърпи болката, докато му помогна да се изправи. Виждате го, че ходи и може да стане от легло или стол. Но падне ли на пода, не може да се вдигне сам. — И добави по-високо: — Е, така е много по-добре.

— Благодаря ти — отекна отговорът ми. Хванах ръката му и я стиснах силно. Знаех, че разбра неизречената ми благодарност. Тежко ми беше да го чуя, а още по-тежко — да знам, че приятелят ми крие немощта си от мен.

Продължих надолу до старата си стая с натежало сърце.

Още щом затворих скритата врата зад себе си, чух нетърпеливо чукане на вратата към коридора.

— Един момент — викнах, а Ридъл заговори припряно зад вратата: