Гонитбата на Шута

— Не слушаш — каза той тъжно. — Обяснявам нещата ясно, но ако не е това, което очакваш да чуеш, го отмяташ. Фиц. Това е корона. Ще ти прилегне ли?

— Не е точно корона.

Отново беше сменил темата. Знаех, че няма да обясни, докато сам не реши. Помъчих се да прикрия облекчението, че ме е оставил да се измъкна с отклонението, докато въртях студената стомана в ръцете си. Последния път, когато бях носил корона, беше дървена и украсена с петлета. „Не. Не връщай този спомен точно сега.“ Вдигнах кръгчето и го поставих на главата си.

— Като че ли приляга. Не съм сигурен как се очаква да приляга.

— Дай да пипна.

Надигна се и застъпва слепешком покрай масата към мен. Ръцете му заопипваха във въздуха, намериха рамо, страната на лицето ми, а след това пробягаха нагоре към главата ми и короната. Вдигна я леко, а после, без никакво смущение, измери дължината на косата ми. Пръстите му минаха по лицето ми, опипаха счупеното на носа ми, стария белег, наболата брада по брадичката ми. Ако друг някой беше направил това, щеше да е натрапчиво. Обидно. Но знаех, че сравнява как изглеждам сега с онова, което помни.

Покашля се и вдигна короната в ръцете си. Заговори по-важно, отколкото го бях чувал някога:

— Фицрицарин Пророк. Короновам те за крал в сенките на Шестте херцогства. — Постави кръгчето на главата ми и го намести грижливо. Стоманата беше студена и тежка. Улегна там все едно никога повече нямаше да се махне. Той се покашля отново и след пауза добави: — Все още си чаровен мъж, Фиц. Не толкова хубав като преди Славен да ти разбие лицето. Но си стареел добре, смятам.

— Онова старо изцеряване с Умението. — Свих рамене. — Тялото ми просто непрекъснато се поправя само, все едно дали го желая, или не.

Свалих стоманената корона и я поставих върху мазното платно, което я бе приютявало. По ръба ѝ пробяга светлина като кръв по острието на меч.

— Жалко, че моето положение не е такова — отвърна Шутът. Погледът му се върна към свещите. Дълго мълчахме. После той промълви: — Фиц. Очите ми. Да си сляп… Те използваха това. Да ме направят боязлив и страхлив. Трябва да виждам. Плаши ме мисълта да тръгнем в търсенето си, докато все още съм сляп. Ще тръгна, ако трябва. Но… Би ли могъл…

Толкова с отклонението. Все още замисляше убийства. Казал му бях, че не мога да тръгна на тази негова задача, но той настойчиво го пренебрегваше.

— Кажи ми какво направиха на очите ти — казах кротко.

Той вдигна безпомощно ръка.

— Не знам. Може би дори не са го искали нарочно, но след като стана, се възползваха изцяло. Те… О, Фиц. Имаше бой. И още един. Очите ми бяха подути и затворени. И друг бой. И…

Спрях го.

— А когато отокът е спаднал, не си можел вече да виждаш.

Той вдиша дълбоко. Видях, че се мъчи да ми разкаже неща, които всъщност иска да забрави.

— Отначало продължавах да мисля, че е нощ. Или че съм в тъмна килия. Правеха го понякога. Ако си винаги на тъмно, не можеш да различиш колко време е изтекло. Мисля, че понякога ми носеха вода и храна нарочно рядко, а понякога често. Да ме объркат за изтичането на времето. Много по-късно разбрах, че не мога да виждам. И още по-късно разбрах, че няма да мине.

— Достатъчно. Просто трябваше да науча малко, да ми помогне.

Ново мълчание. После той прошепна:

— Ще се опиташ ли сега?

Замълчах. Да го направя означаваше да рискувам собственото си зрение. Можех ли да му кажа това, докато такава надежда грееше на лицето му? Приличаше повече на моя стар Шут, отколкото след Аслевял. Зрението беше толкова важно за него! Възстановяването му беше ключ към намирането на сина му, а нелепото му намерение да избие всички Слуги беше единствената цел, която му бе останала. Предната нощ бях изпитал триумфа на една мечта, която никога не си бях позволявал да мечтая. Можех ли да унищожа надеждите му днес?

Щях да внимавам. Много да внимавам. Разбира се, че щях да мога да разбера, ако застраша себе си, нали?

Бях ли повече като Сенч, отколкото ми се искаше да съм? Винаги ли исках да открия докъде мога да тласна магията, какво мога да направя с нея, ако никой не ме сдържа? Изтласках настрана глождещия въпрос.