Гонитбата на Шута

Легнах си чак призори. Бях изтощен. Бях изкачил стълбите нетърпелив като момче да разкажа на Шута всичко, което ме бе сполетяло, но го заварих дълбоко заспал. Известно време поседях до леглото му и съжалявах, че не можеше да е там с мен. Когато задрямах на стола, се предадох и закретах надолу по стълбите до леглото си. Затворих очи и заспах. Потънах в пълна забрава, а след това се сепнах и се събудих, сякаш някой беше забил игла в мен. Не можех да се освободя от усещането, че нещо не е наред: нещо ужасно, ужасно не беше наред.

Не можах да спя. Опасност, опасност, опасност, тътнеше глухо през нервите ми. Рядко изпитвах такава тревога без причина. Преди години моят вълк винаги беше зад гърба ми, прилагаше по-изострените си сетива, за да ме предупреди за дебнещи натрапници или невидими наблюдатели. Нямаше го от толкова много години, но в това си оставаше. Когато нещо накараше сетивата ми да настръхнат, се бях научил да внимавам.

Останах съвсем неподвижен в леглото. Чувах само онова, което очаквах да чуя, зимния вятър зад прозореца, тихото пращене на огъня, собствения си дъх. Не надушвах нищо освен собствената си миризма. Леко открехнах клепачи, преструвайки се на все още спящ, и огледах каквото можех от стаята. Нищо. С Осезание и Умение долових всичко наоколо ми. Нямаше нищо, което да ме разтревожи. И все пак не можех да се отърся от безпокойството. Затворих очи. Спи. Спи.

Спах, но не можах да отдъхна. Сърцето ми беше вълк, ловуваше по снежни хълмове, но не за плячка — търсеше изгубената си глутница. Ловуваше и ловуваше, и ловуваше. Виех болката си на нощта и тичах, и тичах, и тичах. Събудих се потен и още с дрехите си. Полежах за миг в пълен покой и след това чух лекото дращене на вратата. Сетивата ми бяха останали по вълчи наострени. Станах и отворих вратата, докато Аш все още бърникаше в ключалката.

Без никакво смущение той извади шперца от ключалката, наведе се, вдигна подноса със закуската и го внесе в стаята ми. С ловки движения постави закуската на масата. После отиде до масичката при леглото ми, свали торбичката от рамото си, извади от нея листове и ги постави в спретнати редици.

— Какво е това? От Сенч ли са?

Той посочи всяка категория.

— Поздравителни писма. Покани. Молби към вас да упражните влиянието си. Не прочетох всички, само онези, които ми се сториха полезни. Очаквам, че сега ще получавате много такива ежедневно.

След като подреди нежеланата ми кореспонденция, огледа стаята за следващата си задача. Все още се опитвах да схвана това, че смята четенето на личната ми кореспонденция за част от задълженията си. Видях само сянка на неодобрение в очите му, когато погледна омачканите ми дрехи и подхвърли:

— Имате ли нещо за пране, милорд? Ще се радвам да го занеса на перачките.

— Да, предполагам. Но не мисля, че гостите дават прането си на перачките. И не съм ти лорд.

— Сър, убеден съм, че всичко това се промени снощи. Принц Фицрицарин, за мен ще е висока чест да занеса мръсното ви бельо на перачките. — По устните му пробяга усмивка и се скри.

— Присмиваш ли ми се? — попитах невярващо.

Той наведе очи и отвърна тихо:

— Не е присмех, сър. Но едно копеле може да се зарадва на добрия късмет на друг от простолюдието и да помечтае за по-добри дни за себе си. — Погледна ме. — Сенч ме караше да уча подробно историята на Шестте херцогства. Знаете ли, че една бъдеща кралица всъщност е родила копеле и то се е издигнало до крал на Шестте херцогства?

— Не с подробности. Имаш предвид принц Пъстър. И това изобщо не е свършило добре за него. — Братовчед му го беше убил заради това, че бил Осезаващ, и беше взел трона.

— Може би. — Погледна подноса със закуската ми и оправи кърпата. — Но е имал своя миг, нали? Някой ден бих искал да имам своя миг. Честно ли е според вас това как сме се родили да предопределя как ще ни възприемат до края на живота ни? Трябва ли винаги да съм синът на курва, момче слуга във вертеп? Няколко обещания и пръстен и е можело да станете крал. Никога ли не сте помисляли за това?

— Не — излъгах. — Беше един от първите уроци, които получих от Сенч. Мисли за това, което е, и не позволявай онова, което е можело да бъде, да те разсейва.

Той кимна.

— Е, да бъда чирак на лейди Розмарин определено е стъпало нагоре в живота ми. И ако се представи добра възможност, ще си представя по-добро положение за себе си. Уважавам лорд Сенч, но ако човек остане само това, което е днес, ами… — Млъкна и ме изгледа замислено.

Това малко ме жегна.

— Добре. Не се обиждам. Аш, ако продължиш с уроците си и със сегашния си учител, тогава да, мисля, че с право можеш да мечтаеш за по-добри дни.

— Благодаря, сър. А дрехите ви?

— Момент. — Щом започнах да смъквам потната си риза и омачканите панталони, Аш отиде до пътния сандък на лорд Фелдшпат и започна да вади дрехи.

— Това не става — чух го да мърмори. — Нито това. Не сега. Това какво е? Може би.

Но когато се обърнах към него, за да взема каквото ми предлагаше, очите му бяха ококорени.

— Какво не е наред?