Гонитбата на Шута

И тъй, аз и моят спътник в Осезанието — моят вълк Нощни очи — бяхме събудили другите спящи дракони. Ние се бяхме сразили с покварената котерия на Умението на крал Славен и техните злочести чираци и леейки кръв бяхме пробудили каменните дракони в подобие на живот, и ги бяхме отпратили с разперени криле след Искрен, същинска армия зад гърба му. Последваха три строфи за това как драконите бяха последвали краля; Славея описваше различните им форми, а след това припомни колко бързо бяха прогонени Алените кораби от бреговете ни. Искрен-Дракона беше повел последвалите го дракони и бе пренесъл битката на техните острови. Кралица Елиания, от кръвта на Външните острови, слушаше намръщено и кимаше, сякаш в потвърждение на всичко, което Славея разказваше за онези кървави дни.

Отново интерлюдия, само с музика. Постепенно темпото забави и акордите станаха по-дълбоки. Тогава тя запя как Копелдака и неговият вълк, знаейки, че са мъртви за всички, знаейки, че името на Фицрицарин Пророка завинаги ще е опетнено с позор и обвинения в измяна и страхливост, се отдръпват в дълбините на Планинските лесове. Никога повече, пееше Славея, нямаше да ловуват по зелените хълмове на Бък. Никога повече нямаше да се върнат у дома. Никога нямаше да се знаят подвизите им. Никога. Никога. Разказът и песента забавиха и преляха в капещи, тъжни ноти. Заглъхнаха. Тишина.

Не знам колко дълго продължи песента. Върнах се в Голямата зала и при събраните благородници на Шестте херцогства като от дълго пътуване. Славея седеше пред високата си арфа, с наведена напред глава и чело, отпуснато на тъмното дърво. Лицето ѝ блестеше от пот. Дишаше все едно беше тичала през девет хълма. Взирах се в нея. В живота ми беше странница, любовница и предателка. А сега беше моята историчка.

Ръкоплясканията започнаха като шепот и се извисиха до грохот. Славея вдигна бавно глава и проследих погледа ѝ, докато оглеждаше публиката. Сълзи се стичаха по лицата на мнозина, а по някои се четеше затаен гняв. Видях как една жена се изсмя презрително на емоцията на дамата до себе си. Един благородник поклати глава, наведе се и зашепна нещо на приятеля си. Две млади жени се бяха прегърнали, очаровани от романтиката на разказа. Херцогинята на Беарния се беше присвила, стиснала ръце под брадичката си и отпуснала глава на дланите си. Херцогът на Рипон като че ли казваше на хората около себе си: „Знаех го. Винаги съм го знаел“, и биеше едрите си юмруци един в друг.

А аз? Как да опиша онова, което изпитвах при тази реабилитация? Стоях между тях, непознат и невидян, но с чувството, че най-сетне съм се върнал у дома, двамата с моя вълк. Жегна ме, че Шутът не беше тук да чуе това, и усетих, че потръпвам все едно съм дошъл от някое много студено място и треперя, след като топлината най-сетне се е върнала в тялото ми. Не плачех, но очите ми се насълзиха и почти не можех да виждам.

Погледът на Предан обходи тълпата и разбрах, че оглежда за мен. Но ме търсеше зад маската на лорд Фелдшпат. Лорд Сенч стана и тръгна бавно от мястото си до високата маса. Помислих, че отива към Кетрикен, но след това стъпките му се разколебаха и той си запробива път през тълпата. Гледах го озадачен, а после с ужас разбрах, че ме е видял и идва право към мен.

Не, изпратих му с Умението, но той се беше затворил плътно — не за да не ме допусне, а за да скрие онова, което изпитваше. Когато стигна до мен, ме хвана здраво за ръка.

— Сенч, моля те, не — замолих го. Какво го беше прихванало стареца?

Погледна ме. Страните му бяха мокри от сълзи.

— Време е, Фиц. Време е, и то крайно. Хайде. Ела с мен.

Хората най-близо до мен гледаха и слушаха. Видях как един се ококори и лицето му се преобрази от удивление до стъписване. Бяхме насред тълпата. Ако се нахвърлеха върху мен, щяха да ме разкъсат. Нямаше никакво отстъпление. Тъй че, докато Сенч ме дърпаше за ръката, се оставих примирено да ме води. Коленете ми бяха омекнали: чувствах се като кукла на конци, олюлявах се при всяка стъпка.

Никой не беше очаквал това. Кралица Елиания се усмихваше радостно, но лицето на Копривка беше бяло като платно. Брадичката на Кетрикен трепереше, а след това лицето ѝ се сгърчи и тя заплака все едно, че самият крал Искрен вървеше към нея. Когато подминахме Славея, тя вдигна глава. Щом ме видя, ръцете ѝ литнаха към устата ѝ. Очите ѝ се разшириха жадно и някаква част от ума ми помисли: „Вече замисля каква нова песен да направи от това.“

Празното пространство между тълпата и подиума на краля и кралицата беше безкрайна пустиня, която прекосихме. Лицето на крал Предан беше бяло и вцепенено. Какво правите? Какво правите? — питаше ни настойчиво, но Сенч не го чу, а аз нямах отговор, който да дам. Объркан ропот, шепоти, спекулации, а след това зад нас се надигнаха викове. Очите на Копривка бяха черни, на лице, изваяно от лед. Страхът ѝ се просмука в мен. Когато застанах пред своя крал, паднах на колене повече заради внезапната си слабост, отколкото от някакво чувство за благоприличие. Ушите ми кънтяха.

Предан спаси всички ни.