Гонитбата на Шута

Музиката се усили и влезе в ритъм с думите ѝ: тя настройваше и подготвяше гласа си. Чак сега видях съпруга ѝ, застанал в края на тълпата, усмихваше се гордо. Раменете му бяха широки като някога; беше стегнал посивялата си коса във воинска опашка. Винаги беше сиял в светлината на популярността на своята съпруга менестрел. Радостта, изписана на лицето му, не беше престорена; той грееше в отразения ѝ блясък. Тя не беше дошла на празненството тази нощ като менестрела Славея, а като лейди Фишер. И все пак това бе моментът, за който беше мечтала през всичките тези години. Нямаше да позволи да я подмине и той щеше да ликува с нея. Огледа публиката си, сякаш за да запита: „Да пея ли?“.

Можеше и трябваше. Лордовете и дамите на Шестте херцогства вече попиваха всяка нейна дума. Как можеше крал Предан да го забрани, когато собствената му кралица беше разкрила незаконната дъщеря на незаконния Пророк, подслонена и след това издигната като Майсторка на Умението в замък Бъкип? Лейди Кетрикен се спогледа със своя син и съпругата му. А после кимна и кралят разпери ръце, давайки позволение.

— Арфата ми идва ли? — обърна се Славея към съпруга си, а той се отзова с широк жест. Вратите на Голямата зала се разтвориха и се появиха две здрави момчета, понесли внушителна арфа. Неволно се усмихнах. За да се появи толкова бързо, трябваше да я е поръчала в мига, в който Кетрикен попита дали някой помни песента. И такава арфа! Това не беше арфа на странстващ менестрел! По лицата на младежите лъщеше пот и се зачудих от колко ли далече и колко бързо са мъкнали този звяр. Славея беше пресметнала забавянето си съвършено за пристигането ѝ. Двамата младежи я понесоха напред и я поставиха на пода. Издигаше се чак до рамото на Славея. Тя погледна към галерията с менестрелите, но някой вече беше тръгнал напред, понесъл стола си. Намести го пред арфата и тогава видях единствения неловък момент в представлението ѝ. Роклята ѝ изобщо не беше скроена, за да седи зад арфа с инструмента, опрян на рамото ѝ. С изящно пренебрежение към всякаква скромност тя вдигна полите си и ги отметна настрани, оголвайки все още прелестните си крака, стегнати в яркозелени чорапи и фини сини пантофи със сребърни копчета. Събуди арфата, като пръстите ѝ леко пробягаха нагоре и надолу по струните и ги оставиха да проговорят, сякаш ѝ зашепнаха, че са настроени и я очакват.

След това дръпна три струни една след друга все едно пускаше златни монети по пътека и ни кани да я последваме. Нотите се сляха в акорд и другата ѝ ръка заизвлича от струните игрива мелодия.

Това, разбрах, беше песента, за чието изпяване беше чакала през целия си живот. Винаги, винаги беше искала да остави песен, която да се съхрани в паметта на Шестте херцогства и да бъде пята отново и отново. Когато я бях срещнал първия път, ми беше говорила с жадна амбиция как би тръгнала с мен, за да опишете делата и съдбата ми, тъй че да е свидетелка на обрата в историята на Шестте херцогства. И беше свидетелка, но устните ѝ бяха останали смълчани и песента ѝ неизпята, по кралско повеление, според което случилото се в Планините трябваше завинаги да остане тайна. Бях мъртъв и трябваше да остане така, докато тронът на Пророка се върнеше към стабилност.

Сега стоях и слушах собствената си история. Колко дълго беше настройвала тези думи, колко пъти бе упражнявала музиката, която се лееше безусилно и безпогрешно от пръстите ѝ? Това беше най-високото ѝ постижение. Чувал я бях да пее творби на други менестрели и я бях слушал да пее и свири свои композиции. Славея беше добра. Никой изобщо не можеше да ѝ го отрече.

Но това беше по-добро от добро. Дори менестрелът, който преди това се беше намръщил, изглеждаше омаян от думите и нотите ѝ. Това беше музиката, която бе съхранила, и това бяха думите, които бе обръщала и оформяла като дърворезбар. Знаех историята на собствения си живот и повечето от двора знаеха поне част от нея. Но тя запя за мен от едно изоставено незаконно дете до героя, до позорната смърт в една тъмница и изпълзяването от един забравен гроб, докато се възправих пред каменен дракон, който беше изпил живота от крал Искрен, и вдигнах очи към нея, когато тя и кралица Кетрикен заминаваха.

Известно време дърпаше струните и сплиташе акорди, докато тази част от сказанието попие в умовете на слушателите. Не беше пято така преди и мнозина бяха озадачени. После, с внезапно помитане на пръстите ѝ, мелодията зазвуча мощно и войнствено и тя довърши разказа си. Лично ѝ бях разказал какво се случи, след като двете бяха заминали на гърба на самотен дракон със сърцето на крал, понесъл ги към Бъкип. Искрен-Дракона се бе изправил срещу цялата флота на Външните острови, за да спаси своята кралица, нероденото си дете и цялото си възлюбено кралство от опустошенията на Алените кораби. Сълзи потекоха по страните на Кетрикен, докато слушаше, а крал Предан беше прехласнат и слушаше зяпнал.