Господари на лъка

С периферното си зрение забеляза движение в покритата със сняг долина. Обърна се и замръзна за миг. Тъмни фигури се изсипаха от гората и започнаха да се строяват пред очите му.

Джи Джонг хвърли чашата, докогато пратениците препускаха през лагера, за да докладват новата обстановка. Върховете наоколо бяха непристъпни. Това бе просто немислимо. Макар и потресен, генералът не се поколеба и за миг. Преди пратениците да са стигнали до него, той вече раздаваше заповеди:

— Конни отряди от първи до двайсети, строй се! — изрева той. — Дръжте левия фланг и пометете редиците.

Конниците се втурнаха да предадат заповедта и половината кавалерия започна да се отделя от основната армия. Генералът наблюдаваше как монголите строяват редиците си и продължават да вървят към него. Не си позволи да изпадне в паника. Бяха изкатерили върховете пеша и несъмнено бяха изтощени. Хората му щяха да ги размажат.

Сякаш мина цяла вечност, докато двайсетте хиляди императорски конници се подредят на блокове по левия фланг, но тогава монголските редици спряха. Джи Джонг стисна юмруци, когато прозвучаха заповеди и конницата препусна в тръс към очакващия в снега враг. Доколкото можеше да прецени, бяха не повече от десет хиляди. Пехота не би могла да издържи срещу организирана атака. Щяха да бъдат унищожени.

Генералът гледаше как конниците набират скорост и вдигат мечове, за да секат глави. Насили се да погледне обратно към прохода с пресъхнала уста. Варварите бяха подкарали пленниците пред себе си, бяха превзели една от крепостите и му излизаха във фланга от върховете. Ако беше само това, все още можеше да ги разбие. За миг увереността му се люшна и той се замисли дали да не блокира прохода. Не, все още беше рано за това. Изпита още по-голям респект към монголския хан, но запази самообладание, докато конницата се носеше с грохот през долината.

23.

На деветстотин крачки от тях дзинската конница препусна в галоп. Рано е, помисли си Хаджиун. Стоеше спокойно с деветте хиляди воини зад себе си. Поне долината не беше толкова широка, че да бъде обкръжен. Усещаше нервността у хората около себе си. Никой от тях не се бе изправял пеша срещу конна атака. Сега разбираха как са се чувствали собствените им врагове. Слънчевите лъчи се отразяваха в дзинските доспехи и вдигнатите мечове, готови да секат глави.

— Помнете това! — извика Хаджиун. — Тези хора не са се изправяли досега срещу нас. Не знаят на какво сме способни. Една стрела, за да ги събори, и втора, за да ги убие. Всеки да избере целите си и по моя команда да пусне двайсет стрели!

Опъна тетивата до ухото си и усети силата на десницата си. Точно за това бе тренирал години наред и беше трупал мускули, докато не станаха като желязо. Лявата му ръка изобщо не можеше да се сравнява по сила с дясната и от камарата мускули на едното си рамо, гол до кръста, той изглеждаше изкривен. Долавяше как земята трепери от приближаващата се армия конници. Те бяха на шестстотин крачки, той погледна редиците и рискува да се озърне и назад. Всички бяха обтегнали лъкове, готови да изстрелят смъртта към врага.

Дзинските войници нападнаха с викове, които изпълниха долината и се стовариха върху безмълвните монголски редици. Бяха добре бронирани и носеха щитове, които щяха да ги защитят от стрелите. Хаджиун отбеляза всяка подробност, докато те приближаваха с плашеща скорост. Най-далечният ефективен обсег беше четиристотин крачки и той ги остави да минат тази граница. На триста крачки хората му започнаха да хвърлят погледи към него в очакване да пусне стрелата си.

На двеста крачки редицата от коне насреща изглеждаше като стена. Хаджиун усети как страхът впи зъби в него, докато даваше заповедта си:

— Свалете ги! — изрева той и изръмжа, пускайки тетивата. Девет хиляди стрели полетяха на мига срещу врага.

Атаката се препъна, сякаш бяха попаднали на ров. Хора полетяха във въздуха, коне рухнаха на земята. Онези отзад се врязаха в тях на пълен галоп, а Хаджиун постави втора стрела на тетивата и я опъна. Втори залп се стовари върху кавалерията.

Дзинските конници нямаше как да спрат, дори да бяха разбрали какво се случва. Предните им редици рухнаха и онези, които пришпорваха конете си през тях, бяха посрещнати от нов залп. Всеки войник получаваше по три или четири стрели, които летяха по-бързо от мълнии. Пръстите им изпускаха поводите и въпреки бронята и щитовете самата сила на удара ги стоварваше на земята.

Докато стреляше, Хаджиун броеше на глас, и се целеше в откритите лица на дзинските войници, които се мъчеха да се изправят. Ако не виждаше лице, прицелваше се в гърдите и разчиташе, че тежкият връх на стрелата ще пробие пластините. Усети как раменете му започват да горят, докато посягаше за петнайсетата стрела. Атакуващите конници сякаш се бяха сблъскали на пълна скорост с чук и спряха. Хаджиун посегна надолу и откри, че е изстрелял двайсетте си стрели.