Господари на лъка

Дзинският лагер продължаваше да бъде спокоен. Хаджиун лапна нервно последния залък и напълни устата си със сняг, за да преглътне по-лесно. Трябваше да избере абсолютно точно момента за атака. Ако нападнеше преди появата на Чингис, дзинският генерал щеше да отдели част от огромната си армия и да смаже стрелците. Ако закъснееше, Чингис щеше да изгуби преимуществото на втората атака и да се провали.

Очите започнаха да го болят от напрегнатото взиране в далечината. Не смееше да извърне поглед.

Когато навлязоха в прохода и усетиха какво ги чака, пленниците застенаха. Първите редици на монголските конници не им позволяваха да отстъпят и те нямаха друг избор, освен да продължат да подтичват напред. Чингис видя как неколцина по-млади мъже се втурват между двама от воините. Хиляди очи загледаха с трескав интерес опита за бягство, но се извърнаха с отчаяние, когато нещастниците бяха обезглавени с бързи удари.

Грохотът на барабаните, смесен с шума на конете и хората, отекна между високите стени на прохода, щом се озоваха в неговата прегръдка. Далеч отпред дзинските съгледвачи препускаха с все сили, за да съобщят новината на генерала си. Врагът щеше да научи, че пристига, но Чингис не разчиташе на изненадата.

Ордата пленници продължаваше напред по скалистата земя и се оглеждаше страхливо за дзински стрелци. Напредваха бавно — повече от трийсет хиляди души вървяха пред монголските воини. Някои падаха и оставаха да лежат изтощени на земята, но конниците ги настигаха. Пронизваха ги с копията, независимо дали се преструват или не. Подкарваха останалите с резки викове, също както викаха на стадата в родината. Познатият звук беше странен на това място. Чингис хвърли последен поглед към редиците, отбеляза позициите на доверените си военачалници и пое нетърпеливо напред. Проходът беше дълъг две мили, но той нямаше да се върне назад.

Най-сетне Хаджиун видя френетично раздвижване в лагера. Чингис беше потеглил и вестта за това явно бе стигнала до главнокомандващия. Конницата препусна между шатрите. Животните бяха по-добри от всички, които Хаджиун бе виждал досега. Може би императорът пазеше най-добрите коне за своята армия. Бяха по-едри от понитата и козината им блестеше на утринното слънце, докато се строяваха с лице към Гърлото на язовеца.

Хаджиун видя арбалетчици и копиеносци да бързат към предните редици и болезнено трепна от огромния им брой. Брат му щеше да бъде погълнат в атаката срещу такова множество. Любимата му тактика на обкръжаване на противника бе невъзможна в това тясно пространство.

Хаджиун се обърна към хората си, които се взираха в него и очакваха решението му.

— Когато дам заповед, ставате и побягвате. Ще се подредим в три редици напречно на долината, колкото се може по-близо до тях. Няма да можете да ме чувате от песента на лъковете, така че предайте на другарите си да пуснат двайсет стрели и да чакат. Ще вдигна ръка и ще я спусна за още двайсет.

— Конницата им е бронирана. Ще ни смажат — каза един, като гледаше покрай Хаджиун. Всички воини бяха конници. Мисълта да се изправят сами срещу такава атака беше в разрез с всичките им представи.

— Не — отвърна Хаджиун. — Нищо на света не може да спре моите хора, когато са въоръжени с лъкове. Първите двайсет стрели ще предизвикат паника. После ще се придвижим напред. Атакуват ли ни — а те ще го сторят — ще пуснем стрела в гърлото на всеки от тях.

Отново се загледа надолу към дзинския лагер. Сега той приличаше на сритан мравуняк. Чингис приближаваше.

— Кажете на другите да бъдат готови — промърмори Хаджиун. На челото му изби пот. Преценката му трябваше да бъде безпогрешна.

— Ще изчакаме още малко. Но щом тръгнем, трябва да сме светкавично бързи.

Почти в средата на прохода пленниците се изправиха срещу първите гнезда арбалетчици. Дзинските войници бяха заели позиции по скалните корнизи на петдесет стъпки над пътя. Пленниците ги видяха първи и за да се махнат от стените на прохода, се скупчиха в центъра. Бръмчащите дзински стрели не пропуснаха в тази блъсканица. Щом виковете на падналите отекнаха, първите три редици на Чингис вдигнаха лъкове. Всеки от тях можеше да свали летяща птица или трима мъже, препускащи в галоп един след друг. Щом доближиха на достатъчно разстояние, стрелите им изсвистяха във въздуха. Войниците изпопадаха върху главите на хората отдолу. Кървавите процепи останаха назад и воините продължиха нататък, принуждавайки пленниците да преминат в тежък тръс.

Първото стесняване между двете огромни скали ги очакваше малко по-нататък. Пленниците се сбутаха към него и се затичаха, препъвайки се, щом монголите започнаха да им викат и да ги мушкат с копията си. Всички виждаха двете зловещи крепости, надвиснали над пътя. Това беше и най-далечната точка, която съгледвачите успяваха да видят, преди да бъдат прогонени обратно. По-нататък щяха да се озоват в непозната територия и никой нямаше представа какво предстои.