Господари на лъка

Дланта на Хазар се плъзна напред-назад през гърлото му, давайки знак на тези зад него да млъкнат. Бурята най-сетне беше отминала и зад разкъсаните облаци започнаха да надничат звезди. Луната осветяваше голите склонове и той изведнъж осъзна, че се намира на острия ръб на дълбока пропаст. Дъхът му замря, когато видя черната кула на крепостта долу, почти под краката му. До нея обаче имаше толкова отвесна стена, че по скалата се беше задържал съвсем малко сняг. Огромни преспи, навети от околните цепнатини, се трупаха наоколо, и Хазар се запита дали хората му ще се справят с последното спускане. Крепостта се издигаше върху надвиснало над прохода било и несъмнено беше пълна с оръжия, способни да смажат всеки, който минава отдолу. Защитниците не очакваха нападение от скалите зад тях.

Най-сетне се появи и луната. Хазар се върна назад, където се бяха струпали хората му. Воят на вятъра утихна до приглушен стон и той прошепна заповедите си. Първата беше да се нахранят и да починат, докато предават въжетата напред. Последните хиляда души бяха от тумана на Хаджиун и Хазар не ги познаваше, но командирите излязоха напред и само кимнаха, когато чуха заповедите. Предадоха ги бързо назад и първата група от десет души започна да връзва въжетата едно за друго и да ги навива недалеч от ръба. Измръзнали, ръцете им трудно се справяха с възлите и Хазар се запита дали скоро всички няма да полетят надолу към смъртта.

— Паднете ли, не викайте — прошепна той на първата група. — Не бива да събудим крепостта. Може и да оцелеете, ако паднете в дълбок сняг.

Един-двама се ухилиха на думите му, като гледаха от ръба и клатеха глави.

— Аз съм пръв — каза Хазар.

Свали ръкавиците си и трепна от студа, когато хвана дебелото въже. Катерил съм се и по по-стръмни скали, каза си той, но не толкова уморен и премръзнал. Насили се да изглежда уверен, докато изпробваше въжето. Командирите го бяха завързали за пъна на паднала бреза и на пръв поглед то изглеждаше здраво. Хазар пристъпи с гръб към ръба и се опита да не мисли за пропастта. Никой не би могъл да оцелее, ако падне от такова място, сигурен беше той.

— Слизайте най-много по трима наведнъж — нареди и започна да се спуска. Увисна колкото се може по-далеч и опря крака върху ледената скала. — Пуснете още въжета или ще има да слизаме цяла нощ.

Докато даваше заповедите, той си надяна студената физиономия, за да скрие нервността и страха. Воините се събраха край ръба да го гледат. Най-сетне се прехвърли през ръба и се заспуска надолу. Най-близко стоящите започнаха да завързват още въжета. Един от тях кимна на приятелите си и легна по корем, за да се хване за трептящото въже на Хазар, и също се прехвърли през ръба.

Чингис очакваше нетърпеливо утрото. Беше изпратил съгледвачи в прохода и неколцина от тях се върнаха със стрели от арбалет в броните. Последният се появи по залез-слънце с две стрели, стърчащи от гърба му. Едната беше проникнала през железните пластинки и струя кръв се стичаше по крака му и по тежко надигащите се хълбоци на понито. Чингис изслуша неговия доклад, преди да се погрижат за раните му. Нуждаеше се бързо от информация.

Дзинският генерал беше оставил прохода открит. Преди да бъде прогонен от пороя стрели, съгледвачът бе видял две големи крепости, надвиснали над тясната котловина долу. Чингис не се съмняваше, че войниците в тях са готови да изсипят смърт върху всеки, който опита да си пробие път напред. Тревожеше го фактът, че проходът не е блокиран. Противникът го подканваше да опита фронтално нападение, монголската войска трябваше да напредва в колона и щеше да бъде смазана там, където е най-слаба.

В началото проходът беше широк почти една миля, но под крепостите скалните стени се доближаваха само на няколко десетки крачки една от друга. От мисълта да се набута в това място, без да може да атакува, стомахът на Чингис се сви и той побърза да прогони моментално тази мисъл. Беше направил всичко възможно, братята му щяха да нападнат веднага щом се развидели достатъчно, за да могат да се прицелят. Не можеше да ги върне, дори и да намери по-добър план в последния момент. Те бяха изгубени за него, скрити от планините и снега.

Поне бурята беше отминала. Чингис погледна нагоре към звездите. Те осветяваха пленниците, които беше подкарал към гърлото на прохода. Щяха да вървят пред армията и да поемат стрелите на противника. Ако от крепостите излееха огнено масло, пленниците щяха да бъдат изпържени в него.

Въздухът беше леден, но Чингис не можеше да заспи, дишаше дълбоко, а студът проникваше в дробовете му. До зазоряване оставаше още малко. Той премисли плановете си още веднъж, но нямаше какво друго да стори. Хората му бяха добре нахранени, най-добре от месеци наред. Онези, които щеше да поведе в похода, бяха опитни воини с добри доспехи. Щеше да строи в първите редици мъже с копия, за да подкарват по-лесно пленниците напред. Младите вълци на Субодай щяха да вървят зад него, следвани от воините на Арслан и Джелме — двайсет хиляди души, които нямаше да побегнат, колкото и свирепа да се окажеше битката.