Господари на лъка

Бьорте се суетеше около съгледвача и допълваше купата му веднага щом се изпразнеше. Даде му и мях черен айраг, от който той се задави и закашля, и кимна удовлетворено, когато на замръзналите му бузи отново се появи руменина.

— Значи си намерил път? — попита Чингис, когато очите на Таран изгубиха стъкления си блясък.

— Весак го намери, господарю. — Изведнъж го споходи някаква мисъл, той бръкна с вкочанени пръсти в кесията си и извади нещо, което по всичко приличаше на ухо. Вдигна го с гордост. — Убих един войник, който ни дебнеше.

Чингис взе ухото, огледа го и му го върна.

— Добре си се справил — търпеливо рече той. — Можеш ли да намериш пътя отново?

Таран кимна, стискайки ухото като талисман. Прекалено много неща му се бяха случили за твърде малко време и той бе поразен, че разговаря с човека, обединил племената в един народ. Приятелите му никога нямаше да повярват, че се е срещал със самия хан, но Субодай го гледаше като горд баща.

— Мога, господарю.

Чингис се усмихна, загледан някъде надалеч. Кимна на Субодай и видя собственото си тържество, отразено на неговото лице.

— Тогава иди да се наспиш, момче. Почивай и яж, докато се натъпчеш, после пак поспи. Трябва да си силен, за да водиш братята ми. — Тупна Таран по рамото и с това съвсем го зашемети.

— Весак беше добър човек, господарю — рече Субодай. — Добре го познавах.

Чингис се обърна към младия воин, който командваше десет хиляди души. Видя мъката в очите му и разбра, че двамата с Весак са били от едно и също племе. Макар че им бе забранил дори да говорят за старите семейства, кръвните връзки си оставаха твърде силни.

— Ако открият тялото му, нека го свалят долу и да го почетат — рече той. — Имаше ли жена и деца?

— Имаше, господарю — отвърна Субодай.

— Ще се погрижа за тях — каза Чингис. — Никой да не взима стадото им и да не вкарва жена му насила в гера си.

Субодай не можа да скрие облекчението си:

— Благодаря, господарю — рече той. Остави Чингис да се храни с жена си и отново изведе Таран на вятъра. Стискаше го отзад за врата, за да покаже гордостта си.

Два дни по-късно бурята все още бушуваше, но Хазар и Хаджиун събраха хората си. Всеки водеше по пет хиляди воини, Таран щеше да ги отведе до върховете. Бяха оставили конете, но Чингис не пропиля тези два дни. Воините се заеха за работа и качиха на всеки свободен кон чучело от слама, дърво и плат. Ако в тази виелица дзинските съгледвачи случайно успееха да видят нещо в долината, те нямаше да забележат, че войската е намаляла.

Хазар и брат му се мажеха един друг с лой, подготвяйки се за предстоящото тежко катерене. За разлика от съгледвачите техните хора бяха натоварени с лъкове, мечове и с по сто стрели в два тежки колчана, завързани на гърбовете. Десетте хиляди мъже носеха общо един милион стрели — продукт на две години работа, по-ценен от всичко друго, което притежаваха. Тук нямаше брезови гори и не можеха да направят нови.

Всичко, което носеха, беше увито в намазани с масло тъкани, за да се запази от влагата. Движеха се тромаво под допълнителните катове дрехи, потрепваха с крака и пляскаха с облечените си в дебели ръкавици длани, за да се стоплят.

Таран беше горд, че ще води ханските братя, и толкова се вълнуваше, че стоеше като истукан. Когато всички бяха готови, Хазар и Хаджиун кимнаха на момчето и погледнаха назад към колоната, която щеше да прекоси планината пеша. Изкачването щеше да бъде бързо и тежко, сурово изпитание и за най-силните. Ако ги забележеха дзинските съгледвачи, те трябваше да стигнат високия проход, преди онези да съобщят за маневрата им. Всички по-бавни щяха да бъдат изоставени по пътя.

Вятърът блъскаше редиците. Таран тръгна, но се озърташе назад всеки път щом усетеше погледите им върху себе си. Хазар забеляза нервността му и се ухили, споделяйки вълнението си с Хаджиун. Това беше най-студеният ден досега, но настроението на воините бе приповдигнато. Искаха да смачкат армията, която ги очакваше от другата страна на прохода. Още повече се наслаждаваха на мисълта да излязат зад нея и да разпердушинят хитроумната й защита. Самият Чингис беше излязъл да ги изпрати.

— Имаш време до призори на третия ден, Хаджиун — каза той на брат си. — Тогава ще навляза в прохода.

21.

Сутринта на втория ден стигнаха мястото, където беше умрял Весак. Таран изкопа тялото му от навятата пряспа и изчисти снега от сивото му лице в благоговейно мълчание.

— Можем да оставим знаменце в ръката му, за да отбелязва пътеката — промърмори Хазар на Хаджиун и той се усмихна. Колоната воини се беше проточила надолу по планината, бурята като че ли отслабваше, но те не подканиха младия съгледвач да побърза, когато той взе ивица син плат и го уви около трупа на Весак, посвещавайки го на бащата-небе.

Таран стана и сведе глава, после забърза нагоре по последния участък ледена земя, който водеше към склона от другата страна. Колоната мина покрай замръзналото тяло. Всеки воин поглеждаше мъртвото лице и промърморваше няколко думи за поздрав или молитва.