Читаем Господари на лъка полностью

Весак дишаше тежко, лицето му беше опънато от болка. Стрелата го беше улучила отстрани под ребрата. Таран видя черния й край да стърчи навън. Кръвта вече замръзваше като червен восък. Протегна ръка да помогне на Весак да стане, но старият воин поклати уморено глава.

— Не мога да се изправя — промърмори той. — Остави ме тук, ти продължавай нататък.

Таран поклати глава, твърдо отказвайки да се съгласи. Повдигна ранения, макар че беше прекалено тежък за него. Весак изстена и Таран падна на колене в снега.

— Не мога да продължа с теб — задъхано рече Весак. — Остави ме да умра. Проследи пътя на онзи, докъдето можеш. Все отнякъде е дошъл тук. Разбираш ли? Трябва да има път до това място.

— Мога да те тегля върху дрехата му като на шейна — каза Таран. Не можеше да повярва, че приятелят му се предава и се зае да разпъне кожуха върху снега. Краката му се подкосиха и той се задържа за една скала, очаквайки силите му да се върнат.

— Трябва да проследиш пътя му, момче — прошепна Весак. — Не е дошъл от нашата страна на планината.

Дишането му беше станало по-бавно, седеше със затворени очи. Таран погледна към мястото, където дзинският войник лежеше в собствената си кръв. От вида й стомахът му се преобърна и той се преви на две. Нямаше нищо за изхвърляне, само гъста жълта течност се изля от устата му и начерта линии по снега. Избърса яростно уста. Весак не го беше видял. Озърна се към спътника си и видя, че снежинките покриват лицето му. Разтърси го, но той не реагира. Беше останал самичък и вятърът виеше за него.

След известно време Таран се изправи с мъка и се върна към мястото, където дзинският войник беше устроил засадата си. Погледна над тялото му и внезапно силите му отново се върнаха. Сряза въжето с ножа си, запрепъва се безразсъдно нагоре и се подхлъзна неведнъж. Нямаше никакви следи, но нагоре по склона земята изглеждаше твърда. Всяко вдишване беше стон в разредения въздух, вятърът утихна и той се озова на завет под огромна гранитна скала. Върхът й все още беше далеч нагоре, но нямаше нужда да стига дотам. Пред себе си видя въжето, по което се бе изкатерил войникът. Весак се беше оказал прав. Имаше път до другата страна, скъпоценната вътрешна стена на Дзин не бе по-добра защита от предишната.

Таран стоеше вцепенен в студа и мислите му мъждукаха едва-едва. Накрая кимна на себе си и тръгна обратно покрай двамата мъртъвци. Нямаше да се провали. Субодай чакаше вести.

Зад него снегът валеше, затрупваше мъртвите и заличаваше следите от кървавата схватка, докато всичко отново не стана неподвижно и съвършено.



Лагерът не беше притихнал в снега. Военачалниците на Чингис бяха подкарали хората си да яздят през него, да се упражняват в маневри и стрелба, да се държат във форма. Воините мажеха ръцете и лицата си с дебел слой овча мас и часове наред стреляха от галоп в мишените, раздалечени на десет крачки една от друга. Сламените човеци подскачаха един след друг, а момчетата тичаха да издърпат стрелите, преди да се появи следващият ездач.

Пленниците от градовете все още бяха хиляди въпреки военните игри на Хазар, в които бяха принудени да участват. Сега те седяха или стояха на големи групи край герите. Само неколцина пастири наглеждаха изгладнелите нещастници, но те и не мислеха да бягат. В началото някои се измъкваха, но всеки воин от племената можеше да проследи заблудена овца. Връщаха само главите на бегълците и ги хвърляха в тълпата пленници като предупреждение за останалите.

Дим се стелеше над герите — печките горяха, жените готвеха заклани животни и варяха черен айраг, за да стоплят мъжете си. Когато тренираха, воините ядяха и пиеха повече от обикновено, за да натрупат малко мазнина, която да ги предпазва от студа. Това се получаваше трудно, защото те прекарваха по дванайсет часа на ден в седлото, но Чингис заповяда почти една трета от стадата да бъде заклана, за да утоли глада им.

Субодай отведе Таран в големия гер веднага щом младият съгледвач се яви да докладва. Чингис излезе да ги посрещне с братята си Хазар и Хаджиун. Видя, че момчето е изтощено и трепери от студа. Около очите му имаше черни кръгове и изглеждаше така, сякаш не бе яло от дни.

— Елате с мен в гера на жена ми — каза Чингис. — Тя ще напълни коремите ви с топло месо и ще поговорим. — Субодай сведе глава и Таран опита да стори същото, изпълнен с благоговение, че ще говори със самия хан. Подтичваше зад двамата мъже, а Субодай докладваше за прохода, който беше намерил. Докато говореха, момчето погледна към планините. Замръзналото тяло на Весак все още бе някъде там. Може би при топенето през пролетта щеше да се покаже. Таран бе прекалено измръзнал и уморен, за да говори, и когато се озова на завет, взе купата тлъста яхния в безчувствените си ръце и залапа с безизразно лице.

Чингис го гледаше, развеселен от вълчия му апетит и завистливите му погледи към ханския орел, който бе кацнал на стойката си. Червената птица беше с покрита глава, но я завъртя към младия гост, сякаш го наблюдаваше.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аббатство Даунтон
Аббатство Даунтон

Телевизионный сериал «Аббатство Даунтон» приобрел заслуженную популярность благодаря продуманному сценарию, превосходной игре актеров, историческим костюмам и интерьерам, но главное — тщательно воссозданному духу эпохи начала XX века.Жизнь в Великобритании той эпохи была полна противоречий. Страна с успехом осваивала новые технологии, основанные на паре и электричестве, и в то же самое время большая часть трудоспособного населения работала не на производстве, а прислугой в частных домах. Женщин окружало благоговение, но при этом они были лишены гражданских прав. Бедняки умирали от голода, а аристократия не доживала до пятидесяти из-за слишком обильной и жирной пищи.О том, как эти и многие другие противоречия повседневной жизни англичан отразились в телесериале «Аббатство Даунтон», какие мастера кинематографа его создавали, какие актеры исполнили в нем главные роли, рассказывается в новой книге «Аббатство Даунтон. История гордости и предубеждений».

Елена Владимировна Первушина , Елена Первушина

Проза / Историческая проза