Господари на лъка

— Аз пък си мислех, че нищо не може да те уплаши — рече той. — Назначи някого да се занимава с тях. Ти трябва да си свободен и да мислиш за войната с военачалниците си.

Чингис кимна неохотно.

— Казвал си го и преди, но на кого мога да се доверя? С една дума ще получи повече власт от всеки друг.

Отговорът хрумна и на двамата, но Хаджиун го каза на глас:

— За Темуге ще бъде чест да се заеме с това. Знаеш, че е така.

Чингис не отговори и Хаджиун продължи, сякаш не беше усетил никакво възражение.

— По-малко вероятно е да краде от теб в сравнение с другите, а също и да злоупотребява с положението си. Дай му някаква титла, например началник на търговията. Само след няколко дни ще върти целия лагер.

Видя, че брат му не реагира, и опита друг подход.

— Така ще прекарва по-малко време с Кокчу.

При тези думи Чингис вдигна очи и видя, че чакащите мъже правят крачка напред в случай, че е решил да стане. Сети се за разговора си с Чен Юй в Баотоу. Част от него държеше да взема решенията сам, но наистина имаше и война за печелене.

— Добре тогава — неохотно рече той. — Кажи му да се заеме с тази задача за една година. Ще му дам трима осакатени воини за помощници. Това ще им създаде някаква работа. Искам единият от тях да е млад и да отговаря само пред теб Хаджиун. Брат ни ще има много възможности да обере каймака от всичко, което мине през ръцете му. Ако е умерен, няма проблем, но искам да зная, ако стане алчен. — Замълча за момент. — И му дай да разбере, че Кокчу няма място в новата му задача. — Въздъхна. — А ако откаже, кого да избера?

— Няма да откаже — уверено рече Хаджиун. — Той е човек с идеи, братко. Тази задача ще му повиши авторитета.

— В Дзин имат съдии, които прилагат закона и решават споровете — каза Чингис, загледан някъде в далечината. — Чудя се дали нашите хора биха приели такива сред себе си?

— Ако не са от собственото им семейство ли? — попита Хаджиун. — Трябва да са големи храбреци, за да се опитат да уреждат кръвните вражди, независимо каква титла носят. Всъщност ще зачисля дузина стражи, които да пазят Темуге. Хората ни нямат нищо против да изразят негодуванието си от някого, като му пуснат стрела в гърба. В края на краищата, Темуге не им е хан.

Чингис се изсмя презрително.

— О, той ще накара тъмните си духове да спрат стрелата във въздуха. Чувал ли си какви приказки са започнали да разправят за него? По-лоши и от тези за Кокчу. Понякога се чудя дали шаманът знае какво е създал.

— Ние сме от род на ханове, братко. Управляваме, където и да сме поставени.

Чингис го тупна по гърба.

— Ще видим дали дзинският император е на същото мнение. Може пък да заповяда на армията си да сложи оръжие, когато ни види да приближаваме.

— Значи ще бъде тази година, така ли? През зимата? Струва ми се, че скоро ще започне да вали сняг.

— Не можем да останем тук без по-добри пасища. Трябва да решавам бързо, но не ми се ще да оставим армията им в Гърлото на язовеца, без да я предизвикам. Ние издържаме на студ, а те ще станат бавни и безполезни.

— Но пък ще укрепят прохода, ще разхвърлят шипове по земята, ще изкопаят ровове и какво ли не още — рече Хаджиун. — Няма да е лесно.

Чингис обърна светлите си очи към него и Хаджиун извърна поглед към планините, които трябваше да прекосят.

— Те са твърде надменни, Хаджиун. Сгрешиха, като позволиха да разбера къде се намират. Искат да ги нападнем там, където са най-силни, където ще ни очакват. Но стената им не успя да ме спре. Планините и армията им също не ще успеят.

Хаджиун се усмихна. Знаеше по какъв начин мисли брат му.

— Видях, че си пратил всички съгледвачи в подножието на планините. Странно е да рискуваме всичко в един удар през прохода.

Чингис се усмихна криво.

— Мислят си, че планините им са твърде стръмни, за да ги изкатерим. Горе по хребета минава още една от стените им, само най-високите върхове са оставени без защита, защото са недостъпни. — Изсумтя. — Може и да са недостъпни за дзинските войници, но ние сме родени в снега. Помня как баща ми ме изкарваше гол от гера, когато бях само на осем. Можем да понесем зимата и да прекосим вътрешната стена.

Хаджиун също беше ревал пред вратата на бащиния им гер и се бе молил да го пуснат вътре. Това беше стар обичай, вълците вярваха, че така децата им ще станат силни. Запита се дали Чингис е постъпил по същия начин със собствените си момчета и още докато си задаваше въпроса, разбра, че го е направил. Брат му не би допуснал слабост, дори с риск да съсипе синовете си, докато ги прави силни.

Чингис довърши закуската си и изсмука мазнината по пръстите си.

— Съгледвачите ще намерят пътеки около прохода. Докато дзинците треперят в шатрите си, ще им се нахвърлим от всички страни. Едва тогава ще вляза в Гърлото на язовеца и ще подкарам собствения им народ пред себе си.

— Пленниците ли? — учуди се Хаджиун.

— Не можем да ги изхраним — отвърна Чингис. — Но ще ги използваме, за да поемат стрелите на враговете ни. — Той сви рамене. — Така смъртта им ще бъде по-бърза, отколкото ако ги оставим да измрат от глад.