Господари на лъка

Джининг се подчини на заповедта на императора и портите му останаха затворени. И след като на третия ден се издигна черната шатра, беше превърнат в купчина пепел. Три други града се предадоха след това. Младите и силните бяха взети в плен и ги подкарваха като овце. Бяха прекалено много и не ги използваха като войници, за да не придобият числено превъзходство над племената. Чингис не ги искаше, но не можеше да остави толкова много силни мъже зад гърба си. Хората му подкараха из страната многоброен народ и оставяха след себе си още толкова трупове. Нощем започна да застудява, пленниците се сгушваха един до друг и си шепнеха; непрестанното им шушукане звучеше зловещо в мрака.

Отминаваше едно от най-горещите лета, които помнеха. Старците твърдяха, че ще последва сурова зима, и Чингис не знаеше дали да продължи към столицата, или да остави кампанията за догодина.

Планините преди Йенкин вече се виждаха и съгледвачите преследваха конните разузнавачи на императора всеки път, щом ги забележеха в далечината. Макар да имаха бързи коне, някои от дзинските наблюдатели бяха заловени и всеки от тях добавяше нови детайли към картината, която си изграждаше Чингис.

Една сутрин земята беше още замръзнала, той седна на една купчина дървени седла и се загледа в слабото слънце над обвитите в мъгла стръмни зелени канари, които скриваха Йенкин от погледа му. Бяха по-високи от върховете между Гоби и Си Ся. Дори планините, които помнеше от родината си, не бяха така впечатляващи като тези. Пленените разузнавачи все споменаваха за някакъв проход на име Гърлото на язовеца и Чингис разбра, че искат да го привлекат нататък. Императорът беше събрал силите си там и бе заложил на една-единствена армия, в сравнение с която войската на Чингис изглеждаше като джудже. Всичко можеше да приключи там и мечтите на хана да се превърнат в пепел.

Засмя се тихо. Каквото и да криеше бъдещето, той щеше да го посрещне с вдигната глава и изваден меч. Щеше да се бори докрай, а ако паднеше под ударите на враговете, щеше да е живял пълноценен живот. Част от него изпитваше болка при мисълта, че синовете му може и да не оцелеят дълго след смъртта му, но той потисна тази слабост. Щяха да си изградят техен собствен живот, както той бе изградил своя. Ако бурята на събитията ги пометеше, значи такава е била участта им. Не можеше да ги защитава от всичко.

Някое от децата на Чакахай се разрева в гера зад него. Не можа да определи дали беше синът или дъщерята. Разведри се при мисълта за малкото момиче, което макар че едва вървеше, често идваше да притисне обичливо глава в коляното му. Беше забелязал ужасната ревност на Бьорте, когато видя този чист израз на любов, и въздъхна при спомена. Да завладява вражески градове беше далеч по-проста работа от това да се оправя с жените.

С крайчеца на окото си видя Хаджиун, който приближаваше по една от пътеките под утринните лъчи.

— Спасил си се, а? — обади се Хаджиун. Чингис кимна и потупа мястото до себе си. Хаджиун се настани и му подаде един от двата горещи къса мазно овнешко с безквасен хляб. Чингис го взе с благодарност. Усети миризмата на сняг във въздуха и закопня за студените дни.

— Къде е Хазар? — попита той, откъсна парче хляб и го задъвка.

— Излезе с Хо Са и Младите вълци, учи ги как да нападат, като използва пленниците. Виждал ли си го? Дава на пленниците пики! Вчера изгубихме трима младежи.

— Чух — рече Чингис. За тренировките Хазар използваше малобройни групи пленници. Чингис остана изненадан колко малко от тях имаха желание да участват въпреки обещанието, че ще получат пика или меч. Определено това беше по-добър начин да умреш, отколкото в равнодушна апатия. Сви рамене. Младежите от племената трябваше да се научат да се сражават така, както навремето го бяха правели срещу собствените си сънародници. Хазар знаеше какво прави, почти сигурен беше Чингис.

Хаджиун го наблюдаваше мълчаливо, а на лицето му играеше крива усмивка.

— Нито веднъж не попита за Темуге — подхвърли той. Чингис се намръщи. Най-малкият му брат го караше да се чувства неспокоен, а и Хазар сякаш се бе отдалечил от него. Честно казано, не искаше да мисли за последните залитания на Темуге, който се беше заровил в заловените дзински свитъци и ги четеше дори вечер на светлината на лампата.

— Е, защо седиш тук? — попита Хаджиун, за да смени темата.

Брат му изсумтя.

— Виждаш ли онези, дето чакат ей там?

— Забелязах един от синовете на войела, най-големия — призна Хаджиун. Зорките му очи не пропускаха нищо.

— Казах им да не ме доближават, докато не стана. Сторя ли го, ще дойдат с въпроси и искания, както правят всяка сутрин. Ще ме накарат да реша кой от тях има правото върху жребчето, тъй като единият притежава кобилата, а другият — жребеца. После ще поискат да поръчам нови доспехи от някой ковач, който по една случайност е техен роднина. Просто край няма. — Изстена при тази мисъл. — Може би ще успееш да ги забавиш достатъчно, за да се измъкна.

Хаджиун се усмихна на затрудненията на брат си.