Господари на лъка

С тези думи Чингис се изправи и хвърли поглед към тежките облаци, които щяха да превърнат равнината на Дзин в скована от сняг и лед пустош. Зимата е време на смърт, в което оцеляват само най-силните. Въздъхна, щом забеляза движение с периферното си зрение. Молителите го бяха видели да става и бързаха да приближат, преди да е променил решението си. Изгледа ги кисело.

— Кажи им да се обърнат към Темуге — рече той и се отдалечи.

20.

Двамата съгледвачи умираха от глад. Дори кашата от сирене и вода в торбите им беше замръзнала, докато се катереха високо над Гърлото на язовеца. На север и юг по дължината на хребета минаваше втора стена. Не беше така масивна като онази, която бяха прекосили на влизане в земите на Дзин, но пък и не се бе разпаднала през вековете. Запазена в леда, тя се извиваше през далечните долини като сива змия на белия фон. Преди сигурно, би се сторила истинско чудо на монголските разузнавачи, но сега те просто свиха рамене. Дзинските армии не си бяха направили труда да прокарат стената през върховете. Смятаха, че никой не би могъл да преодолее скалите и покритите с лед склонове, толкова студени на тази височина, че дори кръвта можеше да замръзне. Грешаха. Съгледвачите се изкачиха покрай стената в света на снега и леда, търсейки път през планините.

Върху равнината се бе изсипал свеж сняг и виелицата от буреносни облаци около върховете ги заслепяваше. На моменти поривите на вятъра разкъсваха белотата и разкриваха прохода и простиращите се надалеч паешки крака на вътрешната стена. От тази височина двамата виждаха тъмното петънце на дзинската армия в отсрещния край на прохода. Сънародниците им се губеха някъде в равнината, но те също бяха наблизо и очакваха тяхното завръщане.

— Няма път напред — надвика вятъра Таран. — Може пък Бариах и останалите да са имали повече късмет. По-добре да се връщаме.

Усещаше ледените кристали в костите и във всяка става. Беше сигурен, че смъртта е наблизо и трудно скриваше страха си. Спътникът му Весак изсумтя, без да погледне към него. Двамата бяха част от група от десет души, една от многото, които бяха тръгнали из планината, за да намерят начин да се излезе в гръб на дзинската армия. Те се отделиха от другарите си през нощта и Таран още се надяваше, че Весак ще успее да надуши някакъв път, но студът се вкопчваше в него все по-силно и вече не можеше да го издържа.

Весак беше възрастен мъж над трийсетте, а Таран още не бе навършил петнайсетата си година. Останалите от групата разправяха, че Весак познавал командира на Младите вълци и че поздравявал Субодай като стар приятел. Можеше и да е истина. И Весак като Субодай беше от племето на урианхаите, което живееше далеч на север, и като че ли изобщо не усещаше студа. Таран се заспуска надолу по ледения склон и едва не падна. Задържа се, като заби ножа си в една цепнатина, но пръстите му за малко да се изплъзнат от дръжката при рязкото спиране. Усети ръката на Весак на рамото си, после по-възрастният мъж отново заподтичва и Таран се запрепъва след него, мъчейки се да не изостава.

Монголското момче беше потънало в свой собствен свят на злощастие и стискане на зъби, но неочаквано видя, че Весак спира пред него. Следваха източния хребет, толкова хлъзгав и опасен, че се бяха привързали един за друг, за да могат да си помогнат при нужда. Единствено дърпането през кръста не позволяваше на Таран да заспи в движение и той извървя пет крачки, преди да осъзнае, че Весак е приклекнал ниско долу. Момчето се сниши с едва прикрит стон и ледът падна на остри парченца от дела му. Носеше ръкавици от овча кожа, но пръстите му бяха замръзнали. Напълни устата си със сняг и го засмука. Жаждата бе едно от нещата, които помнеше от предишните катерения. Водата замръзваше и не им оставаше нищо друго, освен да топят снега, а той никога не беше достатъчен, за да разкваси пресъхналото му гърло.

Клечеше и се питаше как ли успяваха да преживеят понитата по родните му места, когато реките се превръщаха в лед. Беше ги виждал да ядат сняг и това като че ли им беше достатъчно. Замаян и изтощен, той отвори уста да попита Весак. По-възрастният съгледвач погледна към него и му направи знак да мълчи.