Господари на лъка

— За да управлявате след това като тях ли? — попита Чен Юй и чу горчивината в тона си, преди да успее да спре. Осъзна, че си позволява да разговаря опасно свободно с хана. Обичайните ограничения и извъртания на родния му език бяха рехава защита срещу този жълт поглед. За негово облекчение Чингис се засмя.

— Не съм се замислял какво следва след битките. Може би ще управлявам. Нима един завоевател няма право на това?

Чен Юй пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Да управлява — да, но дали и най-простият ти воин ще крачи като император сред онези, които си покорил? Дали ще ги гледа презрително и ще отнема онова, което не е заслужил?

Чингис го зяпна.

— Значи благородниците са семейството на императора? Ако питаш дали моето семейство ще взема каквото си пожелае — разбира се, че ще го прави. Силните управляват, Чен Юй. Слабите могат само да си мечтаят. — Замълча, опитвайки се да разбере домакина си. — Да не искаш да обвържа хората си с някакви правила?

Чен Юй отново пое дълбоко дъх. Животът му беше минал сред шпиони и фалш, осигуровки и преосигуровки срещу деня, в който имперската армия щеше да го заличи с огън и меч от града. Този ден така и не дойде. Вместо това се бе озовал лице в лице с човек, с когото можеше да разговаря без никакви задръжки. Друг път нямаше да му се отвори подобна възможност.

— Разбирам какво казваш, но дали това право ще бъде прехвърлено на техните синове, внуци, правнуци и нататък? Когато след сто години някой жесток слабак убие момче, никой ли не ще дръзне да протестира, само защото в жилите на убиеца тече твоята кръв?

Чингис остана неподвижен. Мина доста време, преди да поклати глава.

— Не ги знам вашите благородници, но моите синове ще управляват след мен, ако имат силата за това. Може би след сто години потомците ми ще продължават да управляват, ще бъдат онези благородници, които презираш.

Сви рамене и пресуши чашата.

— Повечето хора са като овцете — продължи той. — Не са като нас. — Махна с ръка, когато Чен Юй понечи да отговори. — Не ти се вярва ли? Колко души в този град могат да се сравняват с теб по влияние и сила, преди да пристигна аз? Повечето не могат да бъдат водачи — мисълта за това ги ужасява. А за тези като теб и мен не съществува по-голяма радост от това да знаят, че помощ няма да има. Решението си е наше. — Чингис направи широк жест с чашата. Чен Юй счупи восъчния печат на нова бутилка и отново наля вино.

Тишината започна да става напрегната. За изненада на двамата Хо Са беше следващият, който я наруши.

— Имам синове — рече той. — Не съм ги виждал от три години. Когато пораснат, ще постъпят като мен в армията. Когато се разбере, че са мои деца, от тях ще се очаква нещо повече. Те ще се издигат по-бързо от обикновения човек без име. Аз съм доволен от това. Заради това съм готов да работя усилено и да понеса какво ли не.

— Твоите синове никога няма да бъдат благородници — рече Чен Юй. — Дори едно момче от великите семейства може да им заповяда да влязат в огъня и да загинат, само за да спасят някоя ваза като тази, която счупих преди малко.

Чингис се намръщи, разтревожен от думите му.

— Значи искаш да направиш всички хора равни?

Чен Юй сви рамене. Беше замаян от виното и не осъзна, че говори на дзински:

— Не съм глупак. Знам, че за императора и семейството му не може да има закон. Всички закони идват от него и от армията, която притежава. Той не може да бъде под закона като всеки друг. Защо обаче на хилядите търтеи, които се хранят от ръката му, е позволено да убиват и крадат безнаказано? — Пресуши чашата си, а Хо Са преведе и кимна, за да изрази съгласието си.

Чингис се протегна. За първи път му се прииска Темуге да беше тук и да спори вместо него. Беше дошъл да поговори с Чен Юй и да разбере по-добре странната порода, която живееше в градовете. Вместо това дребният мъж съвсем му завъртя главата.

— Ако някой от воините ми иска да се ожени, намира враг, убива го и взема всичко, което той притежава. Дава конете и козите на бащата на момичето. Това убийство и кражба ли е? Забраня ли го, ще ги направя слаби. — Беше замаян от виното, но настроението му се повиши и той за пореден път напълни трите чаши.

— Нима този воин взема от собственото си семейство или племе? — попита Чен Юй.

— Не. Направи ли такова нещо, ще бъде презрян престъпник — отвърна Чингис. Разбра накъде бие дребният мъж, преди още да е отворил уста.

— Тогава какво ще правят племената ти, след като са обединени? — попита Чен Юй и се наведе напред. — Какво ще правите, ако цялата дзинска земя е ваша?

Това беше зашеметяваща идея. Вярно, Чингис вече бе забранил на младите да се нападат и грабят помежду си; трябваше да осигуряват сватбените подаръци от собствените си стада. Това решение обаче нямаше да се задържи дълго. Предположението на Чен Юй обхващаше толкова обширни земи, че му беше трудно да си ги представи.