Господари на лъка

— Вятърът ти е слаб, малки братко. Ако беше пони, щях да те заколя, за да нахраня племената.

— Нищо не разбираш, както винаги — слабо отговори Темуге и избърса уста с опакото на дланта си. Цветът на бузите му избледняваше и кожата му изглеждаше восъчна под слънчевите лъчи.

— Разбирам, че се убиваш, като целуваш краката на онзи мръсен шаман — отвърна Хазар. — Забелязал съм, че дори започваш да миришеш като него.

Темуге сигурно щеше да пренебрегне заяждането на брат си, но щом вдигна поглед, откри в очите на Хазар предпазливост, каквато не бе виждал до този момент. Беше я усетил у другите, които го свързваха с шамана на великия хан. Не беше точно страх, освен може би страх от неизвестното. Досега не му обръщаше внимание и го смяташе за невежество на глупаците, но изпита странно удоволствие, когато забеляза същата предпазливост и у Хазар.

— Научих много от него, братко — каза той. — Понякога дори се плаша от нещата, които виждам.

— Племената говорят много за него, и все лошо — меко рече Хазар. — Чувал съм, че вземал бебетата, чиито майки не ги искат. Никога повече не ги виждали. — Не гледаше Темуге, докато говореше, а предпочете да изучава стените на Баотоу. — Казват, че убил човек само с едно докосване.

Превитият от кашлицата Темуге бавно се изправи.

— Научих се да призовавам смъртта по този начин — излъга той. — Снощи, докато всички спяхте. Беше мъчително и затова сега кашлям, но плътта ми ще се оправи, а аз ще продължавам да знам.

Хазар погледна косо брат си, като се мъчеше да разбере дали говори истината.

— Убеден съм, че е било някакъв фокус — рече той.

Темуге се усмихна и изражението му бе ужасяващо, тъй като венците му все още бяха боядисани от черната паста.

— Не е нужно да се боиш от онова, което знам, братко — меко каза той. — Познанието не е опасно. Само хората са опасни.

Хазар изсумтя.

— Той те учи на такива детински приказки, нали? Все едно, че слушам онзи будистки монах, Яо Шъ. Той поне не благоговее пред Кокчу. Срещнат ли се, двамата се държат като овни през пролетта.

— Монахът е глупак — рязко отвърна Темуге. — Не би трябвало да учи децата на Чингис. Един ден някой от тях може да стане хан, а този „будизъм“ ще го размекне.

— Не и ако монахът го преподава — ухилено възрази Хазар. — Той може да разцепва дъски с ръка, а Кокчу не може. Харесвам го, макар че едва успява да върже две думи на нормален език.

— Може да разцепва дъски — подигравателно го имитира Темуге. — Естествено, че ще се впечатлиш от такива работи. Нима с това пречи на тъмните духове да влизат в лагера в безлунните нощи? Не, само осигурява дърва за огъня.

Противно на волята си, Хазар усети как гневът му расте. В тази нова самоувереност на Темуге имаше нещо, което не му харесваше, макар да не можеше да го изрази с думи.

— Никога не съм виждал някой от онези дзински духове, които Кокчу твърди, че прогонва. Но знам как да използвам дървата за огъня. — Изсмя се презрително, когато Темуге пламна и на свой ред започна да се гневи. — Ако трябваше да избирам между двамата, бих предпочел мъж, който може да се бие като него, така че съм готов да рискувам с духовете на мъртви дзински селяни.

В яростта си Темуге вдигна ръка към брат си и за свое изумление Хазар трепна. Мъжът, който без да се замисли се хвърляше срещу група вражески войници, отстъпи пред по-малкия си брат и постави ръка върху меча си. За момент Темуге едва не се разсмя. Искаше да накара Хазар да разбере, че това е смешно, и да си спомни, че навремето са били приятели, но усети студа в него и възтържествува от страха, който видя.

— Не се подигравай с духовете, Хазар, нито с хората, които ги контролират. Не си вървял по пътеките, когато луната я няма, и не си виждал каквото аз съм виждал. Много пъти щях да умра, ако Кокчу не беше до мен, за да ме върне обратно в света.

Хазар осъзна, че брат му го видя да се уплаши от една отворена длан и сърцето му затуптя бясно. Част от него не вярваше, че малкият Темуге може да знае повече от него, но мистерии наистина съществуваха, пък и с очите си беше виждал как Кокчу забива ножове в плътта си, без да му потече и капка кръв.

Той изгледа обезсърчено брат си, завъртя се на пети и закрачи обратно към герите, към света, който познаваше. Останал сам, на Темуге му се прииска да нададе тържествуващ вой.

Както се беше обърнал към Баотоу, градските порти се отвориха и в лагера зад него зазвучаха предупредителни рогове. Воините сигурно се втурваха към конете си. Нека да тичат, помисли си той, зашеметен от победата над брат си. Неразположението му изчезна и той закрачи уверено към отворената порта. Запита се дали Чен Юй е поставил стрелци по стените, готови за евентуално предателство. Нямаше значение. Чувстваше се неуязвим и стъпваше леко по каменистата земя.

19.

Град Баотоу се беше смълчал, когато Чен Юй посрещна Чингис в дома си. Хо Са съпровождаше хана и Чен Юй му се поклони дълбоко в знак на признателност за спазените обещания.