Господари на лъка

Чен Юй гледаше как колоната се отдалечава към речната порта. Луджан не знаеше, че повечето от тълпата бяха негови хора, натоварени да поддържат ред и да не позволяват на по-буйните граждани да изразят отвращението си от това бягство. Не искаше Луджан да забави изтеглянето си, но не издържа на желанието си да види срама му, преди да си тръгне. Дълги години Луджан беше благоразположен глас в гарнизона, макар да не бяха приятели. Чен Юй знаеше, че заповедта за напускане е била тежка за него, и се наслаждаваше на всеки миг от унижението му. Едва успя да не покаже задоволството си. Нямаше да има отказ да се предадат, когато дойдат монголите, нито войници, на които е заповядано да се бият докрай. Предателството на императора бе оставило Баотоу в ръцете му само за една сутрин.

Чен Юй се намръщи, щом колоната стигна градската порта и Луджан мина под сянката на опразнената платформа за стрелците. Всичко зависеше от честта на монголските братя, на които беше помогнал. Искаше му се да знае със сигурност дали може да има доверие на Хазар и Темуге, или безценният му град ще бъде разкъсан на парчета. Тълпата около казармата наблюдаваше оттеглящите се войници със зловещо мълчание и Чен Юй отправи молитви към духовете на предците си. Спомни си монголския си слуга Кишан и последната му молитва за помощ в идните дни бе към бащата-небе на онзи странен народ.

Облегнат на дървената ограда на кошарата, Чингис се усмихна при вида на Чагатай, който се носеше с викове из лагера.

Тази сутрин беше дал на десетгодишното момче доспехи, специално направени за дребната му фигура. Чагатай беше твърде млад, за да участва в битка, но остана във възторг от подаръка и обикаляше лагера с новото си пони, за да се покаже на по-големите. Мнозина се усмихваха, докато го гледаха как размахва лък и редува бойни крясъци със смях.

Чингис се протегна и прокара длан по дебелата тъкан на бялата шатра, която бе издигнал пред стените на Баотоу. Тя се различаваше от герите на сънародниците му, за да могат жителите на града да я познаят и да помолят водачите си да се предадат. Два пъти по-висока дори от ханския гер, тя не беше солидна и се тресеше на вятъра, а стените й се свиваха и издуваха, сякаш дишаше. От двете й страни на високи пики бяха издигнати бели конски опашки, които се развяваха като живи.

Баотоу оставаше със затворени порти и Чингис се запита дали братята му са били прави в преценката си за Чен Юй. Съгледвачите му бяха съобщили, че само преди два дни колона войници е напуснала града. Някои от младите воини я бяха наближили достатъчно, за да повалят един-двама с лъковете си, преди да бъдат прогонени. Ако бяха пресметнали вярно, зад стените не бяха останали войници и Чингис беше в повишено настроение. По един или друг начин градът щеше да падне като останалите.

Беше говорил със строителя от Баотоу и човекът го бе уверил, че Чен Юй не би забравил уговорката. Семейството на Лиан бе останало зад стените, за чието издигане беше помогнал, така че той имаше много причини да желае градът да се предаде доброволно. Чингис погледна към бялата шатра. Трябваше да се предадат до залез или на следващия ден щяха да видят червената. Тогава нямаше да ги спасят никакви уговорки.

Усети нечий поглед, обърна се и видя най-големия си син, Джучи, който стоеше от другата страна на кошарата. Момчето го гледаше мълчаливо и макар да бе обещал на Бьорте, Чингис се усети, че реагира на погледа му като на предизвикателство. Загледа студено момчето, докато то не се принуди да извърне очи. Едва тогава Чингис заговори:

— Рожденият ти ден е след един месец. Тогава ще поръчам доспехи и за теб.

Устните на Джучи се свиха презрително.

— Ще навърша дванайсет. Скоро ще мога да яздя с воините. Няма смисъл дотогава да си играя на детски игри.

Чингис настръхна. Предложението му беше щедро. Той щеше да отговори, но и двамата се разсеяха от връщането на Чагатай. Момчето препусна с понито си и скочи на земята, едва не се препъна, задържа се на дървената ограда и бързо върза поводите около единия стълб. Козите вътре заблеяха уплашено и се скупчиха на отсрещната страна. Чингис не се сдържа и се усмихна на простата радост на момчето, макар че отново усети внимателния поглед на Джучи върху себе си.

Чагатай посочи към притихналия Баотоу на по-малко от миля разстояние.

— Защо не го атакуваме, татко? — попита той и хвърли поглед към Джучи.

— Защото чичовците ти са дали обещание на един човек вътре — търпеливо отвърна Чингис. — В замяна на строителя, който ни помогна да завоюваме останалите градове, този ще бъде пощаден. — Замълча за момент. — Ако се предаде днес.

— А утре? — неочаквано попита Джучи. — Друг град, а после? — Чингис се обърна към него и той се изпъна. — Нима ще прекараме целия си живот в превземане на град след град?

Чингис усети как кръвта нахлува в лицето му, но си спомни обещанието си към Бьорте да се отнася с Джучи по същия начин, както с останалите му братя. Тя като че ли не разбираше как го нервира големият й син, но Чингис се нуждаеше от мир в гера си. Спря за миг, за да се овладее.