Господари на лъка

— Тук не играем игри — рече той. — Не съм решил да смажа дзинските градове, защото ми харесват мухите и жегата на тази страна. Аз, а и вие сте тук, защото те ни тормозеха от хиляди поколения. Дзинското злато караше всяко племе да бъде на нож с останалите, откакто свят светува. А прекарахме ли едно поколение в мир, те пращаха срещу нас татарите като глутница диви кучета.

— Но сега не могат да го направят — отвърна Джучи. — Татарите са разбити, а племената са вече един народ, както сам казваш. Твърде силни сме. Значи ни движи желанието за отмъщение?

Момчето не гледаше директно към него, само му хвърляше бързи погледи от време на време, но в очите му се четеше искрен интерес.

Баща му изсумтя.

— За теб историята е само разкази. Дори не беше роден, когато племената бяха разделени. Не знаеш онова време и може би не можеш да го разбереш. Да, донякъде това е отмъщение. Враговете ни трябва да научат, че не могат да ни тъпчат, без да им се стовари буря.

Изтегли меча на баща си и го обърна под слънчевите лъчи така, че блестящата повърхност хвърли златна ивица върху лицето на Джучи.

— Това е добро оръжие, изработено от истински майстор. Но ако го заровя в земята, колко дълго ще остане остро?

— Сега ще кажеш, че племената са като меча — изненада го Джучи.

— Може би — отвърна Чингис, раздразнен заради прекъснатата лекция. Момчето беше твърде умно, за да е добре за него. — Всичко, което съм спечелил, може да бъде изгубено дори от един-единствен глупав син, който няма търпението да изслуша баща си.

Джучи се ухили и Чингис осъзна, че го е признал за свой син дори когато се канеше да изтрие арогантното изражение от лицето му.

Чингис отвори портата на кошарата и влезе вътре, като държеше меча си вдигнат. Козите се помъчиха да избягат по-надалеч от него, като се катереха една върху друга и блееха безмозъчно.

— Щом си толкова умен, Джучи, кажи ми какво ще стане, ако козите ме нападнат.

— Ще ги избиеш всички — бързо се обади Чагатай зад гърба му, опитвайки да се включи в състезанието на воли. Чингис не се обърна, когато Джучи заговори.

— Ще те съборят — рече той. — Значи ние сме кози, обединени в един народ?

Момчето като че ли намираше идеята са смешна и Чингис изгуби самообладание, протегна рязко ръка, прехвърли Джучи през оградата и го метна сред животните. Те се разбягаха в блееща паника, някои се опитаха да прескочат оградата.

— Ние сме вълкът, момче, а вълкът не пита за козите, които убива. Не се замисля как най-добре да прекарва времето си, докато муцуната и лапите му не станат червени от кръв и докато не е покорил всички свои врагове. И ако още един път си позволиш да се присмиваш, ще те пратя при тях.

Джучи се изправи на крака и студената физиономия се спусна върху лицето му като маска. При Чагатай това поведение щеше да предизвика одобрение, но Чингис и Джучи стояха един срещу друг в напрегнато мълчание и никой от двамата не желаеше да се обърне пръв. С периферното си зрение Джучи виждаше как Чагатай наблюдава злорадо унижението му. В крайна сметка Джучи беше все още дете и очите му бяха пълни с горещи сълзи от безсилие, когато извърна поглед и се покатери през дървената ограда.

Чингис пое дълбоко дъх и потърси някакъв начин да потуши гнева си.

— Не бива да мислиш за тази война като за нещо, което правим, преди да се върнем към по-спокоен живот. Ние сме воини, ако приказките за мечове и вълци ти се виждат прекалено чудати. Ако изгубя младостта си, за да пречупя силата на дзинския император, ще смятам всеки ден за празник. Неговото семейство е управлявало достатъчно дълго. Сега е ред на моето. Повече няма да търпим студените им ръце върху гърлото си.

Джучи дишаше тежко, но се овладя, за да зададе още един въпрос:

— Значи няма да има край? Значи ще търсиш врагове дори когато остарееш и побелееш?

— Ако са останали такива — отвърна Чингис. — Това, което започнах, не може да се изостави. Изгубим ли кураж, поколебаем ли се, ще ни се нахвърлят в такова множество, че не можеш да си го представиш. — Помъчи се да измисли нещо, с което да ободри момчето. — Но дотогава синовете ми ще са достатъчно пораснали, за да завладяват и подчиняват нови земи. Те ще бъдат крале. Ще ядат тлъста храна, ще носят мечове със скъпоценни камъни и ще забравят какво ми дължат.

Хазар и Темуге бяха излезли на края на лагера и се взираха към стените на Баотоу. Слънцето бе увиснало ниско над хоризонта, но денят беше горещ и двамата се потяха в неподвижния въздух. Във високите планини на родината си те никога не се потяха и мръсотията падаше като прах от сухата им кожа. В земите на Дзин телата им ставаха отвратителни и мухите непрекъснато ги тормозеха. Темуге изглеждаше блед и болнав. Стомахът му се преобърна, когато си спомни последния път, когато видя този град. Беше прекарал твърде много вечери в изпълнения с дим гер на Кокчу и някои от нещата, които бе видял там, все още го измъчваха. Гърлото му се стегна, той се закашля и се почувства замаян и болен.

Хазар го гледаше без капка състрадание.