Господари на лъка

Луджан изпита известно удовлетворение при тази мисъл, макар че продължаваше да се чувства засрамен. Опита се да проясни главата си, да се съсредоточи върху проблема с извеждането на колоната войници и каруци извън града. Беше разположил арбалетчици около нея със заповед да стрелят в тълпата в случай на нападение. Ако те не успееха, пиките щяха да задържат жителите на Баотоу достатъчно дълго, за да успеят да напуснат града. И в двата случая щеше да бъде жестоко и той никак не се гордееше с това.

Друг войник изтича покрай него и Луджан го разпозна. Беше един от стражите на портата на казармата. Нима бунтовете вече бяха започнали?

— Господарю, някакъв човек иска да говори с теб. Казах му да си върви, но той ми даде това и каза, че ще го приемеш.

Луджан погледна мъничката синя мидена черупка, белязана с личния печат на Чен Юй. Трепна. Никак не му се искаше да провежда точно тази среща, но каруците бяха почти готови и войниците се строяваха пред портата. Кимна, може би заради чувството си за вина.

— Нека влезе през малката врата и гледай никой да не се промъкне с него.

Войникът се втурна да изпълни заповедта и Луджан остана сам с мислите си. Чен Юй щеше да умре заедно с останалите и никой никога нямаше да научи за съглашението, до което бяха стигнали през годините. И двамата имаха полза от него, но Луджан нямаше да съжалява, че се е освободил от влиянието на дребния мъж. Опита се да прогони умората си, когато войникът се върна с лидера на Синята гилдия.

— Нищо не мога да направя за теб, Чен Юй — започна Луджан, когато войникът се отдалечи на бегом, за да заеме мястото си в строя. — Имам заповед да се изтегля от Баотоу и да се включа в армията, която се събира при Йенкин. Не мога да ти помогна.

Чен Юй се взираше в него и Луджан видя, че е въоръжен с меч на бедрото. Би трябвало да му го отнемат на входа, но днес правилата определено не действаха.

— Очаквах да ме излъжеш, че отивате на маневри или учение — каза Чен Юй. — Разбира се, нямаше да ти повярвам.

— Несъмнено си един от първите научили новината — сви рамене Луджан. — Длъжен съм да изпълнявам заповедите.

— Значи ще оставиш Баотоу да изгори? След толкова клетви, че сте наши защитници, ще избягаш веднага щом се появи истинска заплаха?

Луджан усети, че се изчервява.

— Аз съм войник, Чен Юй. Когато генералът ми каже да тръгвам, аз тръгвам. Съжалявам.

Лицето на Чен Юй беше червено, макар че Луджан не можеше да каже дали от гняв или от тичането до казармата. Усети силата на погледа му и едва го издържа.

— Виждам, че си позволил на хората си да вземат жените и децата си — отбеляза Чен Юй. — И твоето семейство няма да страда, когато пристигнат монголите.

Луджан извърна поглед към колоната. Войниците вече започваха да се обръщат към него в очакване да даде заповед.

— Престъпих заповедта дори с това, приятелю.

От гърлото на Чен Юй се чу почти животинско ръмжене.

— Не наричай някого приятел, щом го оставяш да бъде убит. — Гневът му вече бе очевиден и Луджан не можа да го погледне в очите, когато той продължи. — Колелото ще се завърти, Луджан. Господарите ти ще заплатят за жестокостта си, точно когато ти плащаш за този срам.

— Трябва да вървя — каза Луджан, като гледаше настрани. — Можеш да опразниш града, преди да дойдат монголите. Мнозина биха се спасили, ако дадеш заповед.

— Може и така да направя, Луджан. В края на краищата, след като се махнете, няма да остане друга власт в Баотоу.

И двамата знаеха, че евакуацията на града е невъзможна. Монголската армия беше на не повече от два дни път. Дори да се натоварят във всички лодки и да използват реката, местата щяха да стигнат за малцина. Жителите на Баотоу щяха да бъдат изклани, докато бягат. Луджан си представи как оризищата почервеняват от кръв и въздъхна. Вече се бе забавил прекалено много.

— Късмет — промърмори той и хвърли поглед към Чен Юй. Не разбра проблясващото в очите му тържество и за малко да заговори отново, но размисли. Тръгна към началото на колоната, където държаха коня му. Портата на казармата се отвори и войниците от първата редица се вцепениха, когато тълпата млъкна.

Улиците бяха пълни с взиращи се в тях хора. Бяха оставили свободен пътя за имперските войници, но по лицата им беше изписана студена омраза и Луджан нарочно заповяда на висок глас арбалетчиците да бъдат готови, преди да поведе колоната. Мълчанието го изнерви, той очакваше всеки миг да се отприщи порой от ругатни. Хората му нервно стискаха мечове и пики, мъчейки се да не гледат лицата на познатите си, докато напускаха казармата. Несъмнено същата сцена се повтаряше при другите казарми и щяха да се срещнат с втората и третата колона извън града, преди да продължат на изток към Йенкин и прохода Гърлото на язовеца. За първи път в историята си Баотоу оставаше незащитен.