Господари на лъка

Чакахай се усмихна. В очите й отново заблестяха сълзи. Протегна ръце и двамата мъже ги поеха, усещайки хладния допир на пръстите й.

— Може би съм се страхувала — рече тя. — Представих си как превземат града на баща ми и сърцето ми се обърна към дзинския император и семейството му. Мислите ли, че могат да преживеят това?

— Всички хора умират — отвърна Яо Шъ, преди Хо Са да успее да отвори уста. — Животът ни е подобен на птица, влетяла в осветения прозорец и отново върнала се в мрака навън. Най-важното е да не причиняваме болка. Добрият живот означава защита на слабите и чрез това — запалване на фенер в мрака, който ще свети през множеството бъдещи животи.

Хо са погледна сериозния монах и забеляза как блестеше бръснатата му глава. Не беше съгласен с тези думи и едва не потръпна при мисълта за толкова добросъвестен и лишен от радости живот. Предпочиташе по-простата философия на Хазар, че бащата-небе не би му дал силата само за да я прахоса. Щом един мъж може да вдигне меч, би трябвало да го използва, а няма по-добри противници от слабите. По-вероятно е да те изкормят, когато не си нащрек. Не каза мислите си на глас и с удоволствие видя, че Чакахай се отпуска и кима на монаха.

— Ти си добър човек, Яо Шъ. Усетих го. Синовете на съпруга ми ще научат много от теб, сигурна съм. Може би някой ден ще имат сърца на будисти.

След това тя внезапно стана, при което Хо Са едва не разля остатъците от изстиналия си чай. Той остави купичката си и й се поклони отново, благодарен, че странната среща приключва.

— Ние сме от стара култура — тихо рече Чакахай. — Мисля, че можем да повлияем на новата, докато тя още расте. Ако бъдем внимателни, това ще бъде от полза за всички ни.

Хо Са примигна към принцесата, после последва обичайната размяна на любезности и двамата с Яо Шъ се озоваха отново навън. Те се спогледаха за момент и всеки пое по своя път през лагера.

18.

Войниците товареха екипировката си в каруците без обичайните за имперските казарми в Баотоу ред и дисциплина. Заповедта от Йенкин бе дошла през нощта и командир Луджан не беше губил време. Нищо ценно не биваше да се оставя на монголите, всичко, което не можеха да вземат със себе си, трябваше да бъде унищожено. Вече бе пратил хора с чукове, които разбиваха допълнителните запаси от стрели и копия с методична ефективност.

Заповедта за евакуация бе трудна за изпълнение и той не беше спал, откакто я бе получил. Войниците, които пазеха Баотоу от бандитите и престъпните гилдии, бяха в града от почти четири години. Много от тях имаха семейства и Луджан напразно бе поискал позволение да ги изведе с тях.

Писмото от генерал Джи Джонг пристигна по императорски пратеник, печатите му бяха безупречни. Луджан знаеше, че рискува понижение или нещо още по-лошо, ако позволи на войниците с жени и деца да съберат семействата си, но не можеше да ги изостави на врага. Видя как поредната група малки момчета заемат местата си на каруцата и се оглеждат уплашено: Баотоу беше целият им свят, а сега изведнъж трябваше да изоставят всичко и да побързат към най-близката казарма.

Въздъхна. В операцията участваха толкова много хора, че бе невъзможно да я опазят в тайна. Несъмнено съпругите бяха предупредили приятелките си и новината се разпространяваше бързо в нощта. Може би именно затова заповедта не предвиждаше евакуация на семействата.

Чуваше, че пред портата на казармата се събира тълпа. Поклати несъзнателно глава. Не можеше да спаси всички и нямаше да прояви неподчинение. Със срам осъзна облекчението си, че няма да остане на пътя на монголската войска, и се опита да не чува обърканите и ужасени гласове от улицата.

Слънцето беше изгряло и Луджан се боеше, че се е забавил твърде много. Ако не бяха войнишките семейства, щеше да се измъкне по тъмно. А сега се налагаше да минат през враждебната тълпа посред бял ден. Наложи си да бъде безжалостен. Щеше да има кръвопролития, ако гражданите се разгневят, можеше да се наложи да си пробиват с бой пътя до портата, която се намираше на четиристотин крачки от казармата. Вчера тя не изглеждаше чак толкова далеч. Искаше му се да има някакво друго решение, но не намери такова и скоро трябваше да потеглят.

Двама от хората му изтичаха покрай него по някаква последна задача. Не отдадоха чест на командира си и Луджан усети гнева им. Несъмнено издържаха проститутки или имаха приятели в града. Всички бяха така. След напускането им се очакваха безредици и по улиците щеше да се приказва какво ли не. Някои от престъпниците бяха като бесни кучета и заплахите за използване на сила едва успяваха да ги удържат кротки. В отсъствието на войниците те щяха да се натъпчат до пръсване, преди монголите да им видят сметката с огън.