Господари на лъка

След време наклонът започна да намалява. Сред черните борове се появиха бели брези. На места те бяха израсли толкова нагъсто, че воините вървяха по шума вместо по сняг. Когато видя брезите, Хаджиун се успокои — дърветата бяха доказателство, че краят на прехода наближава. Но той все още не знаеше дали са заобиколили дзинските войници, или все още се движат успоредно на Гърлото на язовеца.

На Таран също не му беше леко, Хаджиун забеляза, че от време на време той върти ръцете си като колела. Това беше стар трик на съгледвачите да раздвижат кръвта в пръстите си, за да не замръзнат и да не почернеят. Хаджиун повтори движенията му и заповяда на онези отзад да сторят същото. Мисълта за колоната мрачни воини, размахващи ръце като птици, го накара да се засмее въпреки болката, във всеки мускул.

Луната изгря пълна и ярка над планината и освети упорито вървящата уморена колона. Хребетът, който бяха прехвърлили, стърчеше високо над тях, сякаш от някакъв друг свят. Хаджиун се запита колко ли души са паднали при прехода и са били изоставени като Весак. Надяваше се другите да са се сетили да вземат колчаните им, преди снегът да ги е покрил. Трябваше той да даде заповед за това, раздразнено си помисли, докато продължаваше напред. До зазоряване имаше още много време, но можеше само да се надява, че ще се добере до дзинската армия преди Чингис да е атакувал. Вървеше в снега, мислите му се зареяха, спряха се за момент върху Хазар и се насочиха към децата му в лагера. Понякога се унасяше, сякаш се бе озовал в топъл гер, и се стряскаше, щом дойдеше на себе си и осъзнаеше, че продължава да ходи. Веднъж падна и Таран забърза назад, за да му помогне да стане. Нямаше да позволи братът на хана да умре край пътеката и някой да вземе колчаните му. Хаджиун беше благодарен и за това.

Струваше му се, че е вървял цяла вечност, когато излязоха от гората и Таран бързо приклекна отпред. Хаджиун повтори неговото движение и запълзя на протестиращите си колена. Чу зад себе си приглушени ругатни, хората му се блъскаха един в друг в тъмното, изтръгнати от унеса при внезапното спиране. Хаджиун се огледа и запълзя напред. Намираха се на лек склон, в идеално бяла долина, простираща се далеч напред. Отсреща планините се издигаха толкова отвесно, че не му се вярваше някой да може да ги изкатери. Отляво Гърлото на язовеца свършваше с равен участък, широк не повече от една миля. На лунна светлина зрението на Хаджиун сякаш беше по-остро и той виждаше добре през прекрасната, смъртоносна пустота. В края на прохода съзря цяло море от шатри и знамена. Над тях се издигаше пушек и се смесваше с мъглата от върховете. Сетивата на Хаджиун постепенно оживяха и той надуши дима във въздуха.

Изстена тихо. Дзинците бяха събрали толкова голяма армия, че краят й не се виждаше. Гърлото на язовеца свършваше с равни участъци от лед и сняг в дъното на купа от високи върхове. След нея започваше пътят, който водеше към императорския град. Дзинските войници я изпълваха цялата и продължаваха нататък към равнината. Белите планини ги скриваха частично, но въпреки това тук се бяха събрали повече хора, отколкото Хаджиун беше виждал в целия си живот. Чингис нямаше представа колко са много, а щеше да се появи от прохода само след няколко часа.

Обхванат от внезапен пристъп на страх, Хаджиун се запита дали от лагера не са забелязали хората му. Наоколо сигурно патрулираха дзински съгледвачи. Би било безумие да не го правят, а ето че той водеше колона от воини, проточила се назад към бялата твърд на хълмовете. Нуждаеха се от елемента изненада, а той едва не я бе пропилял. Потупа Таран по гърба в знак на благодарност и момчето се усмихна, преливащо от удоволствие.

Хаджиун си състави план и пусна заповедта по колоната. Воините трябваше да се оттеглят на достатъчно разстояние, за да не бъдат разкрити призори от някой бдителен противник. Хаджиун погледна към чистото небе и му се прииска да завали още сняг и да прикрие следите им. Утрото наближаваше и той се надяваше Хазар да е добре. Бавно и мъчително колоната тръгна обратно нагоре към гората. Докато се изкачваше, Хаджиун си спомни за своето детство. Семейството му се криеше в едно дере между хълмовете, а смъртта и гладът го следваха неотлъчно. Сега той отново се криеше, но този път щеше да излезе с рев и Чингис щеше да бъде до него.

Отправи мълчалива молитва към бащата-небе Хазар също да е оцелял и да не е измръзнал до смърт високо горе, изгубен и самичък. Ухили се при тази мисъл. Нищо не можеше да спре брат му. Ако някой имаше шансове да оцелее, това беше именно той.