Господари на лъка

Проходът остана зад тях, Таран се оказа на непозната територия и темпото обезсърчаващо се забави. Слънчевата светлина се разсейваше в ослепителен блясък от всички посоки и ги затрудняваше да определят накъде е изток. Когато вятърът разкриваше планините от двете им страни, Хазар и Хаджиун вперваха поглед в далечината, за да запомнят детайлите на терена. По пладне те прецениха, че се намират по средата на спускането и че двете укрепления на прохода са далеч под тях.

Отвесен участък с дължина петдесет стъпки отново ги забави, макар че старите плетени въжета показваха откъде беше паднал дзинският съгледвач. След няколко дни на студа въжетата бяха станали трошливи, затова монголите завързаха нови и се заспускаха много внимателно надолу. Онези, които имаха ръкавици, ги прибраха в пазвите си за спускането, но откриха, че пръстите им побледняват и се вкочаняват с обезпокоителна скорост. Измръзването беше много сериозен проблем за бойци, от които се очаква да използват лъковете си. Докато тичаха по пресечените склонове, всеки от тях стискаше и разпускаше юмруци или държеше ръцете си под мишниците, а ръкавите на деловете висяха свободно отстрани.

Мнозина се подхлъзваха по леда. Онези, които бяха скрили ръцете си, падаха най-зле. Изправяха се тежко с изкривени от вятъра лица, а останалите минаваха тичешком покрай тях, без да ги погледнат. Всеки беше оставен сам на себе си и се мъчеше да се справи, за да не бъде изоставен.

Таран пръв даде предупредителен знак, щом пътеката се раздели. При целия сняг тя беше просто едва забележима гънка в бялата повърхност. Сега се извиваше в две различни посоки и той не знаеше по коя да поеме.

Хазар отиде до него и спря хората си с вдигнат юмрук. Колоната се проточи назад почти до тялото на Весак. Нямаха право да бавят темпото, една-единствена грешка в този момент означаваше мъчителна смърт в планината.

Хазар задъвка парче олющена от устната си кожа и погледна към Хаджиун за помощ. Брат му сви рамене.

— Трябва да продължим на изток — уморено рече Хаджиун. — Отклонението води към крепостите.

— Или е друга възможност да ги изненадаме в гръб — отвърна Хазар и се загледа в далечината. Пътеката се губеше след двайсетина крачки в снежната виелица.

— Чингис иска да се озовем зад дзинците колкото се може по-бързо — напомни му Хаджиун. Таран следеше запленен разговора им, но и двамата не му обръщаха внимание.

— Но не знае, че има и друга пътека, която може би води директно зад крепостите — рече Хазар. — Заслужава си да разберем.

Хаджиун раздразнено поклати глава.

— Имаме само още една нощ на това мъртво място, на сутринта той потегля. Изгубиш ли се, ще замръзнеш до смърт.

Хазар погледна разтревоженото лице на брат си и се ухили.

— Защо си сигурен, че ще тръгна аз? Мога да заповядам ти да продължиш по пътеката.

Хаджиун въздъхна. Чингис не беше поставил никого от двамата начело и това определено бе грешка, щом в похода участваше и Хазар.

— Не, не можем — търпеливо отвърна той. — Продължавам нататък, със или без теб. Но няма да те спра, ако решиш да пробваш другия път.

Хазар кимна замислено. Въпреки лекомисления си тон той разбираше рисковете много добре.

— Ще изчакам тук и ще взема последните хиляда. Ако пътеката не води наникъде, ще се върна и ще те настигна през нощта.

Плеснаха длани, после Хаджиун и Таран тръгнаха напред и оставиха Хазар да подканва воините да побързат.

Да преброи девет хиляди бавно движещи се мъже му отне много повече време, отколкото предполагаше. Когато се зададоха последните хиляда, вече се стъмваше. Хазар пристъпи към един препъващ се воин и постави ръка на рамото му.

— Тръгвайте с мен — надвика вятъра той. Без да чака отговор, пое по другата пътека и потъна почти до кръста в прясно натрупания сняг. Изтощените и вцепенени от студа мъже зад него не зададоха никакви въпроси.

Останал без събеседник, Хаджиун прекара повечето от останалите светли часове в мълчание. Таран продължаваше да ги води, макар че познаваше местността точно толкова, колкото и всички останали. Пътят надолу отвъд билото беше малко по-чист, а въздухът вече не им се струваше толкова разреден. Хаджиун усети, че не се задъхва толкова свирепо, за да напълни дробовете си и се чувстваше по-силен и по-буден, макар да бе уморен. Вечерта бурята утихна и за първи път от няколко дни те видяха звездите, ярки и съвършени зад разкъсаните облаци.

През нощта студът се засили, но те не спряха, а хапнаха сушено месо, за да възстановят силите си. Бяха спали първата нощ на склоновете — всеки си беше изкопал дупка, както правят вълците. Хаджиун бе успял да дремне само няколко часа и сега беше смъртно уморен. Нямаше представа на какво разстояние са от дзинската армия и не смееше да даде отново почивка.