Господари на лъка

Чингис изтегли бащиния си меч и вълчата глава на дръжката проблесна под звездите. Нанесе удар напред и изсумтя. Лагерът му беше притихнал, но бдяха будни очи. Тялото му повтори обичайните движения за разтягане и заякване на мускулите, на които го беше научил Арслан. Монахът Яо Шъ учеше синовете му на нещо подобно и каляваше телата им като някакъв инструмент. Изпоти се, докато размахваше меча. Не беше бърз като светкавица, както преди години, но беше по-силен и все още бе гъвкав въпреки многобройните белези от стари рани.

Не искаше да чака до сутринта. Помисли си дали да не си намери жена — това щеше да изгори нервността и натрупаната енергия. Първата му жена Бьорте сигурно спеше в гера си, заобиколена от синовете му. Втората още кърмеше дъщеричката им. Лицето му грейна, когато си представи белите й гърди, натежали от мляко.

Прибра меча в ножницата и тръгна към гера на Чакахай, вече възбуден. Засмя се тихо. Топла жена и предстояща битка. Чудесно е да си жив в нощ като тази.

Генерал Джи Джонг отпи от чашата греяно оризово вино. Не можеше да заспи. Зимата се бе спуснала над планините и той знаеше, че като едното нищо може да прекара най-студените месеци на полето с войската. Перспективата не беше чак толкова неприятна. Имаше единайсет деца от трите си съпруги в Йенкин и когато бе у дома, винаги се намираше нещо, което да го разсейва. В сравнение с това режимът на лагерния живот бе освежаващ — може би защото го познаваше, откакто се помнеше. Дори сега чуваше как се мърморят пароли при смяната на постовете в мрака и това го успокояваше. Винаги заспиваше трудно. Според легендата, която разпространяваха войниците, той оставал буден нощи наред и светлините от фенерите му се виждали през дебелата тъкан на командирската шатра. Понякога наистина спеше на запален фенер и стражите оставаха с впечатление, че не се нуждае от почивка. Нямаше нищо лошо в това да окуражава страхопочитанието им. Хората имаха нужда от водач, който не показва слабост.

Замисли се за огромната си армия и нейната подготовка. Само копиеносците и въоръжените с мечове пехотинци бяха по-многобройни от монголските нашественици. Изхранването на това множество беше опразнило складовете в Йенкин. На търговците им оставаше единствено да се разреват, когато той им показа подписаните от императора документи. Споменът го накара да се усмихне. Онези тлъсти продавачи на зърно си мислеха, че са каймакът на града. За Джи Джонг бе удоволствие да им напомни в чии ръце е истинската власт. Без армията прекрасните им къщи нямаше да струват и пукната пара.

Изхранването на двеста хиляди души през цялата зима щеше да доведе до просешка тояга селяните на хиляда мили на изток и юг. Джи Джонг поклати глава, умът му беше твърде зает, за да опита да поспи. Нима имаше избор? Никой не воюваше през зимата, но той нямаше да остави прохода неохраняван. Дори младият император разбираше, че могат да минат месеци, преди битката да се състои. Когато през пролетта монголите настъпеха, той все още щеше да бъде тук. Запита се разсеяно дали техният хан има същите продоволствени проблеми като неговите. Съмняваше се. Варварите сигурно се ядяха един друг и смятаха това за деликатес.

Потръпна, когато студената нощ се просмука в шатрата, и загърна по-плътно с одеялата масивните си рамене. Нищо не беше същото, откакто умря старият император. Джи Джонг му бе абсолютно верен и благоговееше пред него. Светът беше потресен, когато императорът най-сетне умря в съня си след дългото боледуване. Джи Джонг поклати тъжно глава. Синът не беше като баща си. За поколението на генерала можеше да има само един император. Гледката на младото и неопитно момче на трона подкопаваше основите на целия му живот. Това бе краят на цяла епоха и може би след смъртта на стария император Джи Джонг трябваше да се оттегли. Това щеше да бъде подобаваща, достойна постъпка. Но той реши да остане, докато новият император се утвърди, а после се появиха монголите. Оттеглянето му се забави най-малко с една година.