Господари на лъка

Намръщи се, студът започна да прониква в костите му. Спомни си, че монголите не усещаха студа. Бяха способни да го издържат като диви лисици, само с един кат кожени дрехи на голо. Отвращаваха го. Не построяваха и не постигаха нищо през краткия си живот. Старият император ги бе държал по местата им, но светът се бе променил и сега те бяха дръзнали да заплашват портите на самата столица. Той нямаше да прояви милост след края на битката. Щеше да остави хората си да вилнеят из монголските лагери. Кръвта на племената щеше да оцелее най-много в хиляда недоносени деца. Нямаше да им позволи да се размножат като въшки и отново да заплашват Йенкин. Нямаше да спре, докато и последният от тях не бъде мъртъв и страната им не запустее. Щеше да ги изличи от лицето на земята и ако в бъдеще други нашественици се осмеляха да се вдигнат срещу Дзин, те може би щяха да си спомнят за монголите и да изоставят своите амбиции. Това беше единственият отговор, който нашествениците заслужаваха. Това щеше да е неговото завещание преди да се оттегли — кърваво и окончателно възмездие, което ще отеква през вековете. Той щеше да бъде смъртта на цял един народ. И да остане безсмъртен. Идеята му хареса. Мислите продължаваха да се въртят в главата му. Реши да остави лампите запалени и се запита дали изобщо ще успее да заспи.

Когато зад планините се появи първата светлина на утрото, Чингис погледна към облаците около високите върхове. Равнините долу все още тънеха в мрак и той усети как сърцето му литва. Пленниците, които щеше да подкара през прохода, се бяха умълчали. Воините се бяха строили зад дружинниците му и потупваха с длани копия и лъкове в очакване на заповедта му. Хиляда от тях щяха да останат да пазят жените и децата в лагера. За тях нямаше опасност. Всяка потенциална заплаха в равнините вече беше посрещната и смазана.

Пръстите му стиснаха здраво поводите на тъмнокафявата кобила. Момчетата с барабаните заудряха в ритъма, който бе започнал да възприема като звук на войната. Хиляда от тях чакаха в редиците с барабани на гърдите. Думкането им отекна в планините и сърцето му заби по-бързо. Братята му бяха някъде напред, полузамръзнали след прехода по високите пътеки. А още по-нататък лежеше градът, който бе пръскал хиляда години дзинското семе сред хората му, беше ги подкупвал и клал като кучета. Чингис се усмихна и се запита как ли би реагирал синът му Джучи.

Дълго време слънцето остана скрито, после в един миг равнините се окъпаха в злато и Чингис усети топло докосване по лицето си. Погледът му се вдигна от земята. Време беше.

22.

Хаджиун чакаше, а утрото протягаше сенчести пръсти от дърветата. Чингис щеше да мине през прохода възможно най-бързо, но все пак щеше да му е нужно време, докато стигне основната дзинска армия. Наоколо воините приготвяха лъковете си и разхлабваха стегнато завързаните стрели в колчаните си. Дванадесет души бяха умрели при прехода — сърцата им се бяха пръснали в гърдите от разредения въздух. Хиляда бяха заминали с Хазар. Но и без тях почти деветстотин хиляди стрели щяха да се изсипят върху врага, когато настъпеше удобният момент.

Напразно бе търсил място, където да останат невидими за противника. Нямаше такова. Хората му щяха да бъдат на открито в долината и можеха да задържат атаката единствено със стрелба. Той се ухили при тази мисъл.

Дзинският лагер едва се размърдваше в студеното утро. Снегът беше скрил следите от дългия им престой на това място и сега светлите шатри изглеждаха прекрасни и замръзнали — място на покой, което едва намекваше за войниците вътре. Хаджиун се гордееше с острото си зрение, но не виждаше никакъв знак да са разбрали, че Чингис най-сетне е потеглил. Стражата се смени на зазоряване, стотици войници отидоха да се нахранят и наспят, а други заеха местата им. Все още не даваха признаци на безпокойство.

Хаджиун с неохота си призна, че изпитва уважение към военачалника, организирал лагера в далечината. Точно преди изгрев-слънце конници тръгнаха да разузнаят долината и я прекосиха по цялата дължина на юг, преди да се върнат. Ясно беше, че не очакваха врагът да бъде толкова близо, и Хаджиун чу как си подвикват лекомислено един на друг, почти без да поглеждат нагоре към върховете. Несъмнено смятаха, че им се е паднала лесна служба да прекарат зимата на топло и сигурно, заобиколени от толкова много мечове.

Хаджиун се стресна, когато един от командирите го потупа по рамото и пъхна в ръката му месо и хляб. Храната бе топла и влажна от допира на нечия кожа, но той беше гладен и само кимна в знак на благодарност, преди да забие зъби в нея. Щеше да му трябва цялата му сила. Дори за родените с лъкове мъже пускането на сто стрели с пълна скорост беше тежка и болезнена задача. Шепнешком заповяда на хората си да се разделят на двойки и да се опрат един на друг, за да отпуснат мускулите си и да се топлят. Воините знаеха ползата от подобна почивка. Никой не искаше да не е във форма, щом настъпи решителният момент.