Читаем Град на стълби полностью

Въздухът извън стените на Баликов е студен, но не колкото преди. Шара гледа малкото облаче пара пред устата си и изведнъж осъзнава, че иде пролет. „Сезоните не се трогват от нищо, дори от смъртта на Божество.“

Звездният светлик смекчава очертанията на хълмовете оттатък стените на губернаторския комплекс. Луната е бяло петънце зад облаците, шосето — панделка с цвят на кост.

Откъм мрака долита звук на стъпки. Шара вдига поглед да се увери, че пазачи няма.

— Там ли сте? — пита тя.

Отвръща ѝ шепот:

— Насам.

Пламък на свещ потрепва в края на гората, после бързо изчезва от погледа ѝ. Човекът със свещта сваля качулката си и отдолу лъсва светлото петно на бръсната глава. Шара тръгва натам и скоро различава чертите на жената с оранжевата роба от полевата болница.

— Коя сте вие? — пита Шара.

— Приятел — отвръща жената. Дава знак на Шара да се приближи още. — Благодаря ви, че дойдохте. Сама ли сте?

— Да.

— Добре. Оттук ще ви водя аз. Моля ви да вървите плътно до мен, защото малцина са минавали по този път, а той може да бъде опасен.

— При кого ме водите?

— При друг приятел. Виждам, че имате още много въпроси. Познавам един, който би могъл да отговори на част от тях. — Обръща се и повежда Шара през гората.

Петънца лунен светлик пълзят по раменете на жената.

— Нещо друго можете ли да ми кажете?

— Мога да ви кажа много неща — казва жената. — Но те няма да ви помогнат.

Подразнена, Шара млъква, решила да следва мълчаливо водачката си.

Пътят завива, лъкатуши, обикаля. Шара започва да се пита дали е било разумно да се съгласява на среща извън губернаторския комплекс; миг по-късно си дава сметка, че гората е много по-голяма от очакваното…

Теренът започва да се изкачва. Двете внимателно прекосяват каменисти долчинки, ромонящи върху бели камъни поточета, борови горички.

„Кога са засадили борове тук?“ — мисли си Шара.

Задъхала се е и дъхът ѝ образува големи облачета пара. Прехвърлят билото на каменисто възвишение и пред тях се открива снежен пейзаж. „А аз тъкмо си помислих, че времето се затопля…“

— Какво е това място?

Без да се обръща, жената ѝ махва да продължи напред. Босите ѝ крака оставят следи в снега.

Спускат се по замръзнали хълмове, прекосяват замръзнала река. Светът е като алабастър, безцветен свят, където лунна светлина и лед се завихрят и пресичат на черен фон. Ала право напред яркочервен огън пламти в една борова горичка.

„Това го знам — мисли си Шара. — Чела съм за това.“

Влизат сред боровете. Около големия огън са наредени стволове като пейки, на каменна плоча върху пън са подредени малки каменни чашки и грозноват метален чайник. Шара очаква, че някой ще ги посрещне, ще се появи иззад някое дърво например, но на полянката няма никого.

— Къде са? — пита тя. — Къде е приятелят, с когото трябваше да се срещна?

Жената отива при каменната масичка, взима чайника и налива две чашки.

— Не са дошли още ли? — пита Шара.

— Тук са — казва олвоштанката. После съблича робата си. Гърбът ѝ е гол. Под робата не носи нищо освен поличка от кожи.

Обръща се и подава на Шара една от чашките; тя е топла, сякаш се е гряла на открит огън. „Но чашата не беше при огъня, беше в ръката на тази гола жена, при това съвсем за кратко“ — мисли си Шара.

— Пий — казва жената. — Стопли се.

Шара държи чашата, но не отпива. Вместо това гледа подозрително жената.

— Не ми ли вярваш? — пита тя.

— Не те познавам.

Жената се усмихва.

— Сигурна ли си?

Светлината на огъня се отразява в очите ѝ, които греят като яркооранжеви скъпоценни камъни. Дори след като жената се отдалечава от огъня, лицето ѝ остава огряно от мека треперлива светлина.

Светлина в мрака.

„Не — мисли си Шара. — Не. Не, не може да бъде.“

— Олвос? — прошепва тя.

— Какво умно момиче — казва жената и сяда.



— Как?… — заеква Шара. — Как?…

— Още не си отпила — казва Олвос. — Трябва да опиташ. Вкусно е.

Тотално объркана, Шара отпива от каменната чашка. Божеството е право — отварата е топла, уханна и сгрява приятно стомаха ѝ. С миг закъснение Шара осъзнава, че…

— Чакай… Това чай ли е?

— Да. Сирланг от Сейпур. Много го харесвам. Макар че е адски трудно да се намери от добрия.

Шара свежда невярващ поглед към чашата си, после поглежда към огъня и към гората около себе си. Накрая успява да каже:

— Но… но аз мислех, че си си тръгнала.

— Тръгнах си — казва Олвос. — Огледай се отново. Да виждаш Баликов? Не. Тръгнах си и съм доволна, че си тръгнах. Приятно е да съм тук, насаме с мислите си, далече от целия онзи шум.

Шара мълчи и си мисли: „Възможно ли е, след като преживях толкова много, да съм влязла право в капан?“

— В момента се питаш — казва Олвос — дали не съм те довела тук, за да си отмъстя.

Шара не успява да скрие тревогата си.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза