Град на стълби

Въздухът извън стените на Баликов е студен, но не колкото преди. Шара гледа малкото облаче пара пред устата си и изведнъж осъзнава, че иде пролет. „Сезоните не се трогват от нищо, дори от смъртта на Божество.“

Звездният светлик смекчава очертанията на хълмовете оттатък стените на губернаторския комплекс. Луната е бяло петънце зад облаците, шосето — панделка с цвят на кост.

Откъм мрака долита звук на стъпки. Шара вдига поглед да се увери, че пазачи няма.

— Там ли сте? — пита тя.

Отвръща ѝ шепот:

— Насам.

Пламък на свещ потрепва в края на гората, после бързо изчезва от погледа ѝ. Човекът със свещта сваля качулката си и отдолу лъсва светлото петно на бръсната глава. Шара тръгва натам и скоро различава чертите на жената с оранжевата роба от полевата болница.

— Коя сте вие? — пита Шара.

— Приятел — отвръща жената. Дава знак на Шара да се приближи още. — Благодаря ви, че дойдохте. Сама ли сте?

— Да.

— Добре. Оттук ще ви водя аз. Моля ви да вървите плътно до мен, защото малцина са минавали по този път, а той може да бъде опасен.

— При кого ме водите?

— При друг приятел. Виждам, че имате още много въпроси. Познавам един, който би могъл да отговори на част от тях. — Обръща се и повежда Шара през гората.

Петънца лунен светлик пълзят по раменете на жената.

— Нещо друго можете ли да ми кажете?

— Мога да ви кажа много неща — казва жената. — Но те няма да ви помогнат.

Подразнена, Шара млъква, решила да следва мълчаливо водачката си.

Пътят завива, лъкатуши, обикаля. Шара започва да се пита дали е било разумно да се съгласява на среща извън губернаторския комплекс; миг по-късно си дава сметка, че гората е много по-голяма от очакваното…

Теренът започва да се изкачва. Двете внимателно прекосяват каменисти долчинки, ромонящи върху бели камъни поточета, борови горички.

„Кога са засадили борове тук?“ — мисли си Шара.

Задъхала се е и дъхът ѝ образува големи облачета пара. Прехвърлят билото на каменисто възвишение и пред тях се открива снежен пейзаж. „А аз тъкмо си помислих, че времето се затопля…“

— Какво е това място?

Без да се обръща, жената ѝ махва да продължи напред. Босите ѝ крака оставят следи в снега.

Спускат се по замръзнали хълмове, прекосяват замръзнала река. Светът е като алабастър, безцветен свят, където лунна светлина и лед се завихрят и пресичат на черен фон. Ала право напред яркочервен огън пламти в една борова горичка.

„Това го знам — мисли си Шара. — Чела съм за това.“

Влизат сред боровете. Около големия огън са наредени стволове като пейки, на каменна плоча върху пън са подредени малки каменни чашки и грозноват метален чайник. Шара очаква, че някой ще ги посрещне, ще се появи иззад някое дърво например, но на полянката няма никого.

— Къде са? — пита тя. — Къде е приятелят, с когото трябваше да се срещна?

Жената отива при каменната масичка, взима чайника и налива две чашки.

— Не са дошли още ли? — пита Шара.

— Тук са — казва олвоштанката. После съблича робата си. Гърбът ѝ е гол. Под робата не носи нищо освен поличка от кожи.

Обръща се и подава на Шара една от чашките; тя е топла, сякаш се е гряла на открит огън. „Но чашата не беше при огъня, беше в ръката на тази гола жена, при това съвсем за кратко“ — мисли си Шара.

— Пий — казва жената. — Стопли се.

Шара държи чашата, но не отпива. Вместо това гледа подозрително жената.

— Не ми ли вярваш? — пита тя.

— Не те познавам.

Жената се усмихва.

— Сигурна ли си?

Светлината на огъня се отразява в очите ѝ, които греят като яркооранжеви скъпоценни камъни. Дори след като жената се отдалечава от огъня, лицето ѝ остава огряно от мека треперлива светлина.

Светлина в мрака.

„Не — мисли си Шара. — Не. Не, не може да бъде.“

— Олвос? — прошепва тя.

— Какво умно момиче — казва жената и сяда.

— Как?… — заеква Шара. — Как?…

— Още не си отпила — казва Олвос. — Трябва да опиташ. Вкусно е.

Тотално объркана, Шара отпива от каменната чашка. Божеството е право — отварата е топла, уханна и сгрява приятно стомаха ѝ. С миг закъснение Шара осъзнава, че…

— Чакай… Това чай ли е?

— Да. Сирланг от Сейпур. Много го харесвам. Макар че е адски трудно да се намери от добрия.

Шара свежда невярващ поглед към чашата си, после поглежда към огъня и към гората около себе си. Накрая успява да каже:

— Но… но аз мислех, че си си тръгнала.

— Тръгнах си — казва Олвос. — Огледай се отново. Да виждаш Баликов? Не. Тръгнах си и съм доволна, че си тръгнах. Приятно е да съм тук, насаме с мислите си, далече от целия онзи шум.

Шара мълчи и си мисли: „Възможно ли е, след като преживях толкова много, да съм влязла право в капан?“

— В момента се питаш — казва Олвос — дали не съм те довела тук, за да си отмъстя.

Шара не успява да скрие тревогата си.