Град на стълби

— Е, тръгнах си, вярно, но все още съм Божество. И това е моето място. — Олвос потупва дънера, на който седи. — Това не мога да го загубя. А онези, които идват при мен тук, те не могат да скрият сърцата си от погледа ми. Ти се чудиш, Шара Комейд, правнучка на Авшакта си Комейд, последния кадж на Сейпур, дали не съм те подмамила далече от Континента, за да те хвана сама и да те убия — да те убия заради престъпленията на семейството ти, заради собствените ти престъпления, за безчетните щети, които нанесохте със своите войни и закони. — Очите на Олвос светят ярко като два огнени кръга, скрити наполовина под клепачите ѝ. После огънят в очите ѝ потъмнява. — Но това, както се казва, би било глупаво. Изключително глупаво и безполезно. И съм донякъде разочарована, че ме подозираш в подобни намерения. В крайна сметка нали предпочетох да напусна света, когато Континентът реши да се превърне в империя? Не само защото беше нередно, а защото беше и късогледо решение — времето си има начин да струпва безобразията върху главите на онези, които са ги извършили… дори те да са Божества.

Шара все още се опитва да осмисли случващото се, но Олвос е толкова различна от обобщения образ на Божество, който си е създала, че мислите ѝ се разбягват. Олвос се държи не като Божество, а като шивачка или рибарска съпруга.

— Затова ли си напуснала Континента? Защото не си била съгласна с Великото разширяване?

Олвос вади дълга тънка лула. Тиква чашката ѝ в пламъците на огъня и дръпва няколко пъти да я разпали, като междувременно наблюдава Шара, сякаш се чуди що за компания би открила в нейно лице.

— Прочела си бележките на господин Пангуи, нали?

— Д-да? Ти откъде?…

— Значи знаеш, че според него Божествата не винаги са следвали само собствените си приумици.

— Той, изглежда, е вярвал, че… че е имало нещо като подсъзнателно гласуване.

— Доста груб термин — казва Олвос. — Но не и съвсем неточен. Ние сме… или бяхме… Божества, Шара Комейд. Ние извличахме сила от сърцата, умовете и вярата на своя народ. Ала щом черпиш сила от нещо, пред същото това нещо си безсилен. — Олвос очертава с лулата си полукръг в пръстта. — Хората вярват в бог — довършва кръга, — а богът им казва в какво да вярват. Това е кръговрат, като водата, която се влива в океана, оттам се изпарява в небето, превръща се в дъжд, който пада на земята и тръгва отново към океана. Но има и разлика и разликата е в това, че идеите имат тежест. Те имат инерция. Роди ли се една идея, тя започва да се разпространява и да расте, става все по-тежка и по-тежка, докато не повлече и самото Божество.

Олвос се взира в огъня и чисти с палец и показалец полепнала по лулата пръст.

— За какви идеи говориш? — пита Шара.

— За пръв път го забелязах в Нощта на събора. Усещах в себе си идеи, мисли и натиск, които не бяха мои. Правех разни неща не защото исках да ги направя, а защото чувствах, че трябва да ги направя. Сякаш бях герой в приказка, която пише някой друг. В онази нощ и аз като другите Божества избрах да се обединим, да създадем Баликов и да заживеем в мир, така поне го виждахме тогава… Ала онова усещане ме разтревожи дълбоко.

— Тогава как си успяла да си тръгнеш? — пита Шара. — Ако си била обвързана към желанията на своя народ, как са се съгласили те да те пуснат, да изоставиш света им?

Олвос я стрелва с презрителен поглед. „Не можеш ли сама да се сетиш?“

— Освен ако — казва Шара — твоите хора не са те помолили да си тръгнеш…

— Точно това направиха.

— Но защо?

— Е, аз си мислех, че съм се справила доста добре с тях — казва Олвос с нещо като гордост. Поглежда чашата на Шара. — Всичко ли успя да изпиеш?

— Ами… Да.

— Леле. — Олвос клати глава, цъка с език и ѝ налива още чай. — С толкова чай и кон от мъртвите можеш да върнеш. Както и да е… Ако гледаш съвестно на работата си — а ти, като един вид политик, вероятно разбираш какво имам предвид, — та, ако се справяш наистина добре, хората ти постепенно се научават да се справят и без теб. Много бързо установих, че не е редно да говоря на хората си отвисоко, а е по-добре да сляза при тях, да бъда с тях рамо до рамо, да им показвам как се прави едно или друго, вместо само да им го казвам. Подтикнах ги сами да постъпват по този начин помежду си, един към друг — че не им трябва книга с правила какво да правят и какво не, че е достатъчно да се водят от собствения си опит. И когато започнах да усещам онова… онази инерция в себе си, онези идеи, които ме дърпаха и тласкаха, заплашваха да ме повлекат със себе си и да повлекат всички останали заедно с мен… тогава се допитах до най-близките си последователи и те просто… — Олвос се усмихна доволно, злорадо дори, но и с някакви отломки от прежна изненада, — те просто казаха, че вече нямат нужда от мен.

— Шегуваш се.