Читаем Град на стълби полностью

— Светът се съобразява с Благословените, нали така? Помага им да постигнат велики неща не заради уменията или силата на духа им, а заради произхода им. Нима нищо от постиженията ми не се… брои?

Олвос дръпва от лулата си и казва:

— Не забравяй, че с всяко следващо поколение способностите на Благословените отслабват. Често в много голяма степен и много бързо. — Измерва Шара с поглед, очите ѝ блестят. — Би ли казала, че си имала лесен живот, госпожице Комейд?

Шара изтрива очите си.

— Н-не.

— Получавала ли си всичко, което поискаш?

Спомня си как Во пада на земята, блед и безжизнен.

— Не.

— Смяташ ли — пита Олвос, — че е възможно това скоро да се промени?

Шара клати глава. „Ако трябва да гадая — мисли си, — бих се хванала на бас, че в скоро време животът ми ще стане значително по-труден.“

— Ти не си Благословена, Шара Комейд — казва Олвос. — Макар да имаш далечна роднинска връзка с мен и с Юков, светът се държи с теб като с обикновен човек, тоест с пълно безразличие. Смятай се за късметлийка. Другите ти роднини обаче… Там нещата може и да стоят различно.

Студен вятър облизва тила на Шара.

Нещо изпуква силно в огъня и праща искри високо във въздуха.

— Разбирам — казва тя.

Олвос я наблюдава изпод клепачи, преценява я.

— Доста неща ти казах, Шара Комейд, информация, която малцина имат или подозират. Чудя се… какво смяташ да направиш с нея?

Гняв, съжаление, скръб и тъга се преплитат в ума на Шара, вият се и се гърчат като фойерверки и някъде под хаотичния им рисунък, под трескавите им и безплодни конвулсии, към повърхността се издига една идея.

Олвос кимва.

— Добре. Току-виж съм се оказала по-мъдра от очакваното. Божествата не винаги познават себе си; може би и ние сме само инструменти в ръцете на съдбата като всеки обикновен смъртен… и може би, когато спрях избора си на Ефрем, това е било просто стъпка в правилната посока, стъпка, която да ми доведе теб.

Шара диша бавно.

— Мисля — казва тя, — че е време да се прибирам.

— Добре. — Олвос кимва и посочва между дърветата с лулата си. — Ако минеш през онази цепнатина, ще се озовеш в спалнята си. Можеш да си тръгнеш, когато поискаш.

Шара се изправя и поглежда надолу към Олвос.

— Ще те видя ли някога пак?

— А искаш ли да ме видиш пак?

— Ами… всъщност би ми било приятно.

— Е… и двете знаем, че ако постъпиш, както аз мисля, че ще постъпиш, и ако успееш, пътят ти ще те отведе далече оттук. А аз не искам да напускам това място. Вече не казвам на последователите си какво да правят, но ми е приятно да ги държа под око. — Почуква с лулата по пръста си. — Но ако се върнеш някога, може и да ти разреша едно посещение.

— Добре — казва Шара. — Имам само още един въпрос.

— Да?

— Откъде се взехте?

— Аз?

— Ти и другите Божества, всички вие. Откъде дойдохте? Съществувате просто защото хората вярват, че съществувате? Или сте нещо… друго?

Олвос се замисля над въпроса ѝ, изглежда сериозна и тъжна.

— Не е толкова просто. — Цъква с език. — Божествата притежават странната способност да пренаписват реалността. Това знаеш ли го?

— Разбира се.

— Но не само вашата реалност. Не само реалността на народите ви, а и нашата собствена реалност. Всеки път, когато хората повярваха, че идвам от някое ново място, аз наистина идвах оттам и сякаш никога не бях идвала от друго. И не само това — забравях каква съм била преди, все едно никога не съм го знаела. — Поема си дъх. — Аз съм Олвос. Аз извадих горящия златен въглен на света от пламъците на собственото си сърце. Създадох звездите от собствените си сълзи, когато скърбях за слънцето през първата нощ. И се родих, когато всичкият мрак на света стана твърде тежък, изстърга сам в себе си и се появи искра, и тази искра бях аз. Само това знам. И нямам никаква представа какво съм била преди да науча тези неща. Опитвала съм се да разбера нещо за произхода си, търсила съм, но както знаеш, историята прилича на спирална стълба, която създава илюзията, че се изкачва нагоре, но всъщност не отива никъде.

— Да, но защо Сейпур така и не се сдоби със свой бог? Само заради лош късмет?

— Ти видя какво стана, Шара — казва Олвос. — Познаваш и историята. Наистина ли си сигурна, че за Сейпур липсата на бог е било проява на лош късмет? — Изправя се и целува Шара по челото. Устните ѝ са толкова топли, че почти парят. — Бих ти пожелала късмет, дете мое — казва тя. — Но ми се струва, че ще избереш сама да ковеш късмета си.

Шара се отдалечава от огъня и минава между двете дървета.

Поглежда през рамо да се сбогува, ала вижда само голата стена на спалнята си. Обръща се объркана и погледът ѝ попада върху леглото.

Присяда в края му и се замисля.



— Тюрин — шепне Шара. — Тюрин!

Малагеш изсумтява и отваря едва-едва едното си око.

— Морето ми е свидетел — казва дрезгаво. — Радвам се, че си дошла да ме видиш, но непременно ли трябваше да е в два през нощта?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза