Град на стълби

Влиза в отделението и спира пред морето от легла — всяко със своя товар, някои от пациентите с гипсирани ръце и крака, други обинтовани целите, — и се пита с кой свой избор е докарала тези хора до болничното легло и дали е можело да бъде различно. Гласът на Зигруд се процежда през стената до нея:

— Чувам те, Шара. Ако ще влизаш, влизай.

Шара отваря вратата и влиза. Зигруд прилича на обинтована планина, цялата в шевове и тръбички; течности се вливат в него, други се изливат в различни торбички; гъст шев марширува от лявата вежда нагоре към линията на косата му; лявата му ноздра е сцепена, а лявата буза прилича на сурова пържола. Извън това несъмнено си е Зигруд.

— Как разбра, че съм аз? — пита тя.

— Стъпките ти са толкова леки, като на коте.

— Ще приема това като комплимент. — Присяда на леглото му. — Как си?

— Защо идваш чак сега?

— А на теб защо ти пука?

— Не трябва ли?

— Онзи Зигруд, когото познавам и когото наех преди десет години, не е от хората, на които им пука особено за каквото и да било. И не ми казвай, че досегът до смъртта те е накарал да погледнеш на живота по нов начин. Не ти е за пръв път, често се е случвало пред собствените ми очи, но досега никога не си се променял само защото си погледнал смъртта в очите.

— Някой май се е разприказвал — казва Зигруд, после се замисля. — Да ти кажа, и аз не знам как стана така. Когато скочих от онзи кораб, мислех, че ще умра, че повече няма да ме има, точка. Само че тогава изведнъж и за пръв път се почувствах… добре. Почувствах, че светът, който напускам, е добър. Не страхотен, но добър. И ето, че сега съм жив в един свят, който може и да се окаже добър. — Свива рамене. — Или пък просто ми се иска отново да плавам.

Тя се усмихва.

— Как се е отразило това на евентуалните ти планове за бъдещето?

— Защо питаш?

— Питам, защото ако всичко мине по план, вече няма да съм действащ агент. Ще се върна в Галадеш и ще се заема с административна работа. И вече няма да се нуждая от твоите услуги.

— И ще ме зарежеш? Ще ме оставиш да изгния тук, в това легло?

— Не. Административната работа, която имам предвид, е изключително важна. Пост, който все още си няма име. Ако всичко мине по план, вероятно ще трябва да му измисля някакво. Но определено ще ми трябва сериозна презокеанска подкрепа. По всичко личи, че ще имам силен съюзник в Баликов, но това няма да е достатъчно.

— Тоест?

— Ако, да речем, Северното море изведнъж се укроти…

Обърканото изражение на Зигруд се сгърчва в тревожна гримаса.

— Не.

— Ако, да речем, персона, която повечето дрейлинги смятат за мъртва, изведнъж се появи на бял свят…

— Не!

— Ако легитимността на заговора, убил крал Харквалд, бъде сериозно подкопана и на пиратството се сложи край…

Зигруд е скръстил ръце на гърдите си, потропва с пръсти по бицепсите си и фучи мълчаливо.

Нещо се излива през една от тръбичките с тихо цопване.

— Няма ли поне да го обмислиш? — пита Шара.

— Дори когато баща ми още беше жив — казва Зигруд, — идеята да… управлявам не ми беше по сърце.

— Е, аз не искам това от теб. Пък и никога не съм одобрявала монархиите. Моля само — казва Шара строго и бавно, — ако ти, Даувкинд, изгубеният принц на Дрейлинговите брегове…

Зигруд подбелва очи.

— … се върнеш в пиратските градове-държави на Дрейлингските републики, при това с пълната и безспорна подкрепа на Сейпур… — Личи си, че Зигруд вече я слуша внимателно, — не е ли възможно това да положи началото на някаква реформа? Не биха ли разчели в това дрейлингите някакво обещание?

Зигруд дълго мълчи.

— Знам — казва накрая и се чеше ожесточено, забил пръсти дълбоко в бинтовете по ръцете си, — знам, че не би ме помолила за такова нещо, ако не си го обмислила сериозно.

— Така е. Но може и изобщо да не се стигне до това. Връщам се в Сейпур, но… възможно е да не оцелея по пътя.

— Значи трябва да дойда с теб!

— Не — казва Шара. — Няма нужда да идваш. Отчасти защото съм сигурна, че ще успея. Но освен това искам да станеш господар на собствения си живот, Зигруд. Искам да чакаш тук, да се възстановиш напълно. И ако нищо в министерството на външните работи не се промени, това ще е знак, че съм мъртва.

— Шара…

— И ако стане така… — тя вади малък лист и го слага в ръката му, — то тук е написано името на селото, където са скрити жена ти и дъщерите ти.

Зигруд примигва невярващо.

— Ако умра, искам да отидеш при тях, Зигруд — казва Шара. — Веднъж ти ми каза, че съпругът и бащата, когото са познавали, е мъртъв, че огънят на живота в теб е угаснал. Но според мен това е тъпотия, суетна тъпотия. Според мен ти, Зигруд же Харквалдсон, се страхуваш. Страх те е, че децата ти са пораснали, че семейството ти няма да те познае и няма да те приеме.

— Шара…

— За едно нещо съм копняла през целия си живот, Зигруд, и то е да познавах родителите си. Да познавах хората, които винаги са ми служили за пример. Това никога няма да стане, за мен, но твоите деца може и да извадят късмет. И мисля, че ще те приемат с широко отворени обятия.

Зигруд се взира в хартийката, която е стиснал с две ръце, после изсумтява: