Град на стълби

— Какво?… Мога, и още как! Ако се прибереш, ще те хвърля в затвора! Мога да те пратя в заточение! Действаш срещу изричните заповеди на външното министерство, а това на практика е държавна измяна! Хич не ми… изобщо не ми пука колко популярна си сега, представа си нямаш с каква власт разполагам и че не се отчитам пред никого!

— И каква точно власт е тази, лелче?

— Властта да елиминирам всяка заплаха за външното министерство, без да давам обяснения, без да уведомявам и искам разрешение от тъпите надзорни комисии!

— Дали пък точно това — бавно пита Шара — не се е случило с доктор Пангуи?

Праведната ярост на Виня изчезва. Раменете ѝ се смъкват сякаш внезапно е останала без гръбнак.

— Ка-какво?

— Добре ще е да седнеш — казва Шара.

Но Виня е толкова шокирана, че не може да помръдне.

— Както искаш — казва Шара. — Ще бъда кратка. Да речем, че според мен нейде сред купищата телеграми, излъчвания и заповеди, които идват от министерството — нейде сред закодираните, неразгадаеми, класифицирани и на практика несъществуващи комуникации, — има съобщение до някой изпълнителен агент, тип мутра, каквито министерството има немалко на Континента, съобщение, което информира въпросния агент, че е налице заплаха за националната сигурност в лицето на доктор Ефрем Пангуи от университета в Баликов, и че въпросният агент е натоварен да елиминира тази заплаха по най-дискретния начин, както и да унищожи всички деликатни материали, които открие в кабинета му. — Шара побутва очилата на носа си. — Правдоподобно ли ти звучи?

Виня е бледа като платно.

— Искаш да прекратиш този разговор веднъж и завинаги, нали, лелче? — казва Шара. — Но в същото време искаш да знаеш какво знам и как съм го научила. Да разбереш например дали знам, че причината доктор Ефрем Пангуи да бъде обявен за национална заплаха те засяга лично.

Шара изчаква, но леля ѝ мълчи и не помръдва. Само едно мускулче на бузата ѝ потрепва конвулсивно.

— Знам — казва Шара. — Знам, лелче. Знам, че си Благословена, Виня. Знам, че си потомка на най-големия кошмар, който преследва Сейпур до ден-днешен.

Виня примигва. Сълзи се стичат по страните ѝ.

— Ефрем Пангуи се е досетил за произхода на каджа, докато е бил в Баликов — продължава Шара. — И понеже е бил почтен човек и историк със силно чувство на отговорност, е изпратил доклад, без да си дава сметка, че така подписва собствената си смъртна присъда. За него истината е била истина и дори за миг не му е хрумнало да я прикрие.

Виня, която близо петнайсет години е отстоявала атаките на зрялата възраст, сега сяда на стола си с бавните движения на старица.

— Новината никак не ти е харесала, разбира се — казва Шара. — Точно както не е харесала на каджа, когато са му я съобщили. Било е очевидно, че Ефрем няма намерение да я премълчи, той беше историк, а не шпионин. Затова ти си реагирала, както се реагира при заплаха за националната сигурност, тоест — елиминирала си го.

Виня преглъща шумно.

— Така е станало, нали, лельо Виня?

Виня се бори със себе си близо половин минута. После казва тихо:

— Аз… просто исках онова да изчезне. Исках да повярвам, че… да повярвам, че никой никога не ми го е казвал.

Морски пръски обливат корпуса отвън. Някой на палубата казва виц, последван от гръмогласен смях.

— Защо? — пита Шара. — Защо изобщо ми позволи да остана в Баликов? Знаела си, че има вероятност да разбера какво е станало. Защо не използва властта си да ме отзовеш, да ме пратиш другаде?

— Защото… ме беше страх.

— От какво?

— От теб — признава Виня.

— От мен?

— Да — казва Виня. — Винаги съм се страхувала от теб, Шара. Още когато беше дете. Сейпур винаги е бил склонен да те харесва повече от мен, заради родителите ти. А аз имам много врагове. За тях не би било трудно да ме отстранят просто като подкрепят теб.

— И затова си ми позволила да остана в Баликов?

— Знаех, че ако те принудя да си тръгнеш, това ще породи подозрения у теб — казва Виня. — Винаги си била такава, привързваш се към някого и не знаеш мярка. Ако те отклонях от целта ти, само щях да налея масло в решимостта ти. А и вярвах, че сме унищожили всички записки на Ефрем. Надявах се, че… ще поскърбиш една седмица за приятелчето си, после ще си тръгнеш от Баликов, за да се заемеш с поредната дребна задача, и всичко ще приключи.

— Но после хората на Волка нападнаха имението на Вотров — казва Шара — и всичко се промени.

Виня клати глава, после казва:

— Представа си нямаш какво ми беше да прочета онзи доклад. Да разбера не само че съм потомка на… на чудовища, а и че всичко, което съм постигнала, е било… било е даром! Не е било резултат на усилията ми, а просто… просто съм го получила наготово! Беше ужасно, вбесяващо, обидно… Не разбираш ли какво значи това? Че аз, че ние, имаме частица от Божественото в себе си?

Шара свива рамене и отвръща:

— Отгледана бях да мисля за каджа като за бог, повече или по-малко. Спасител, когото да почитам и по когото да се равнявам. Откровено казано, новата информация не променя драстично нещата за мен, в лично качество.