Град на стълби

— Но нищо от стореното не е реално! Всичко е лъжа. Каджът е лъжа. Сейпур е лъжа. Министерството…

— Да — казва Шара. — Министерството също.

Виня изтрива очите си.

— Мразя да плача. Няма по-грозна и унизителна гледка. — Взира се гневно в Шара през люка на каютата. — Какво смяташ да правиш?

Шара се чуди в какви думи да облече следващото.

— Изглежда, Благословените често свършват трагично — казва накрая. — Каджът избил повечето от тях по време на Великата война. После самият той умрял самотен и нещастен на Континента. А сега ти…

— Не би посмяла — прошепва Виня.

— Така е, не бих — признава Шара. — И не мога. Ти притежаваш много по-голяма и смъртоносна сила от мен, лелче. Макар че ако ме убиеш сега, когато всички са вперили очи в мен, несъмнено ще привлечеш твърде много внимание, толкова много, че дори ти не би могла да си го позволиш. Затова ти давам възможност да избереш друго — оттегли се и ми предай юздите.

— На… на теб?

— Да.

— Да ти дам… да дам на теб контрола върху всички генерали по целия свят? Да дам на теб контрола върху цялото ни разузнаване, върху всичките ни тайни операции!?

— Да — отвръща спокойно Шара. — Контролът или ще е в моите ръце, или няма да е в ръцете на никоя от нас. Защото ако не се оттеглиш, лелче, аз ще разкрия пред всички ужасната ни семейна тайна.

Ако се съди по вида ѝ, Виня всеки миг ще повърне.

— Ако разбирам правилно, акциите ми доста са се повишили напоследък в Галадеш — казва Шара със скромна усмивка. — Така де, аз все пак съм първият човек след каджа, който е убил Божество — две Божества, ако трябва да сме по-точни, срещу трите на каджа. А преди това видях сметката на Урав. Така и не сме избирали друг кадж след Авшакта, но не се и съмнявам, че доста хора в Сейпур обсъждат тази възможност. Затова вярвам, че заговоря ли, ще ме чуят. И в това си качество смятам, че времето ти в министерството е приключило, лелче.

Виня търка с длани лицето си и се полюшва напред-назад на стола.

— Защо?…

— Защо какво?

— Защо правиш това? Защо ми го причиняваш?

— Не го правя заради теб, лельо Виня. Не се ласкай с тази мисъл. Нещата се променят. Преди четири дни в Баликов възкръсна самата история и отхвърли настоящето, точно както настоящето отхвърля нея. И сега сме на кръстопът. Можем да запазим света какъвто е сега — разбалансиран, цялата власт в ръцете на един народ…

— Или?

— Или можем да работим заедно с Континента — казва Шара — и да си създадем равнопоставен партньор, който да ни търси сметка за грешките.

Виня зяпва.

— Искаш да… да издигнеш Континента?

— Да. — Шара наглася очилата си. — Всъщност смятам да похарча милиарди, с които да възстановя благосъстоянието му.

— Но… но те са континентали!

— Те са хора — казва Шара. — Помолиха ме за помощ. И аз ще им я дам.

Виня разтрива слепоочията си.

— Ти… ти…

— Смятам също така — продължава Шара — да отменя Световните регулации и да разсекретя всички документи за историята на Континента.

Леля Виня се навежда напред, бяла като платно.

— Не мисля, че можем да си изградим добро бъдеще — казва Шара, — ако не знаем истината за миналото. Време е да бъдем честни за миналото на света — и за настоящето му.

— Ще повърна — казва Виня. — Искаш да им върнеш знанието за техните богове?

— Техните богове са мъртви — казва Шара. — Онези дни са в миналото. Това знам аз. Време е всички ние да продължим напред. Надявам се след време да разкрия дори истината за майката на каджа… макар че дотогава може да минат няколко десетилетия.

— Шара… Скъпа…

— Ето как ще станат нещата, лелче — казва Шара. — Ще обясним на хората, че положението се е променило, което е самата истина, и че старите нрави и старите воини, които се придържат към тях, ще трябва или да се адаптират към новото, или да си отидат. Самата ти можеш да се оттеглиш елегантно и без много шум — ще отстъпиш властта си на новото поколение, тоест на мен, която наскоро се е увенчала с несравнима победа. Може дори да получиш признание за предвидливостта си, задето си ме оставила в Баликов, вместо да ме изтеглиш… мда, това би било чудесен детайл. А аз ще се постарая да излезеш с чест от положението, да оглавиш някой изследователски институт или добро училище, където ще се грижат за теб подобаващо. Или мога просто да те изместя. Спомена, че имаш врагове в Галадеш, лелче. В момента аз разполагам с много голяма кама, която да им дам и която те охотно да забият в гърба ти.

Виня я зяпа невярващо.

— Ти… Ти наистина…

— Пристигам след два дни, лелче — казва Шара. — Помисли си.

Бръсва с два пръста стъклото на люка и леля ѝ изчезва.

Слънчевата светлина отскача от облаците, бяга по вълните, къдри се по палубата. Високо над кораба чайки кръжат и пикират грациозно от течение в течение. Корабът се накланя ляво на борд и Шара стисва по-силно керамичната кутия. Така и не е придобила усет към корабоплаването, факт, за който членовете на екипажа бързо са се досетили и който ги притеснява, затова Шара се радва, че днес морето е спокойно.

— Скоро ли, капитане? — пита тя.

Капитанът прекъсва разговора си със своя помощник.