Град на стълби

— Изобщо не бях подготвен за такова нападение.

— Досега не се е налагало да те убеждавам за нищо — казва Шара. — Вече знаеш защо съм толкова добра в работата си.

— Онази простотия с Даувкинд… — казва Зигруд. — Тя е само детска приказка! Вярват, че синът на крал Харквалд е… знам ли… принцът от приказките! Казват, че щял да се върне от морето, яхнал вълна и свирещ на флейта. Флейта! Представяш ли си?! Няма да очакват… мен.

— След всички битки, в които си се сражавал, трепериш точно от тази?

— Да убиваш е едно — казва Зигруд. — Политиката е друго.

Шара го потупва по ръката.

— Ще се погрижа да имаш помощник. И няма да е само политика, уверявам те. Много от пиратските крале ще те посрещнат на нож. Не се бой, Зигруд, подвизите ти далеч не са останали в миналото. — Поглежда си часовника. — Закъснявам. Влакът ми тръгва след час, а трябва да се подготвя за последната си среща.

— Чий мозък още ще промиеш, за да постигнеш своето?

— О, този път няма да убеждавам — мрачно казва Шара и става. — Този път ще разчитам на обикновени заплахи.

Зигруд прибира грижливо хартийката.

— Ще се видим ли скоро пак?

— Вероятно. — Тя се усмихва, хваща ръката му и целува едно загрубяло от белези кокалче. — Ако си свършим работата както трябва, може да се срещнем като равни на световната сцена.

— Каквото и да се случи — на теб, или на мен — казва Зигруд, — знай, че винаги си била чудесен приятел, Шара Комейд. Познавам много малко добри хора. Но ти си един от тях.

— Макар че често си се изправял лице в лице със смъртта заради мен?

— Лице в лице със смъртта… ха! — Единственото му око грее на светлината на лампата. — Какво е това между добри приятели? Нищо работа.

Под светлика на зората стените на Баликов се обагрят в прасковен цвят. Издуват се пред нея, издигат се от виолетовия пейзаж пред ускоряващия влак. „Алабастрови ли са стените на дневна светлина? — мисли си тя. — Или с цвят на кост? Коя дума ги описва най-точно? Какво да напиша? Какво да кажа на всички?“

Колелетата на влака тракат и пищят. Шара докосва прозореца, призрачното отражение на лицето ѝ е уловено в стъклото.

„Не трябва да забравя. Не трябва да забравя.“

Няма да мине през Баликов. Влакът потегля от губернаторския комплекс право към Аханаштан. Няма да види сриващия се храм на Престола. Няма да види крановете при моста Солда. Няма да види строителните бригади, които вадят бели камъни от руините, камъните на Свещения град, нито ще види какво ще строят с тях след това. Няма да види армадите гълъби, които кръжат между колоните дим с началото на деня. Няма да види как търговци разпъват рогозките си на пазара и подреждат стока за продан, няма да чуе амбулантите, които крачат по улиците и хвалят на висок глас стоката си, все едно нищо не се е случило.

„Няма да те видя — казва тя на града, — но ще те помня.“

Стените все така се издуват; после, когато влакът ги подминава, се смаляват зад нея.

„Когато се върна при теб — мисли си тя, — ако се върна при теб, ще те позная ли? Пак ли ще си същият град от спомените ми? Или ще си странник за мен?“

Би могла да зададе същите въпроси към Галадеш, родния си град, който не е виждала от шестнайсет години. „Ще го позная ли? Ще ме познае ли той?“

Стените са се свили до миниатюрен цилиндър в прасковенобяло, консервена кутия, плаваща върху черни вълни.

„Миналото може да е минало — казва им тя, — но аз ще ви помня.“

Шара чака повече от два часа. Засега корабът се придвижва леко и плавно, но много скоро ще излязат в открито море, където вълните далеч не са толкова кротки.

Каютата на Шара е най-голямата, която търговският съд може да предложи, а Шара е обещала щедра плата от хазната на министерството щом пристигнат в Галадеш. „Кон за кокошка — мисли си тя. — Сигурно съм най-печелившият товар, който този кораб е превозвал.“

Гледа през люка на каютата си. От другата страна на малкото прозорче се плиска Южното море, но в стъклото се вижда голям тъмен кабинет с голямо писалище от тиково дърво.

Леля Виня най-сетне пристига. Изглежда ядосана и нетърпелива. Рови трескаво в бюрото си, отваря чекмеджета и шкафове.

— Къде е? — мърмори си тя. — Къде е!? Тези въпроси, тези трижди проклети въпроси! — Загребва наръч документи, хвърля им един поглед и ги запраща ядно в кошчето.

— Изглежда, си имала тежко заседание — казва Шара.

Виня вдига рязко глава и фиксира с поглед образа на Шара в прозореца на кабинета си.

— Ти…

— Аз.

— Какви ги вършиш? — остро казва Виня. — Трябва да издам заповед за задържането ти! Да се правят чудеса на Континента е акт на държавна измяна!

— Е, значи толкова по-добре, че вече не съм на Континента.

— Какво?!

— Това очевидно не е кабинетът ми — казва Шара и обхваща с жест помещението зад себе си. — Намирам се на кораб в Южното море и пътувам, както вероятно се досещаш, към Галадеш.

Устата на Виня се отваря и затваря, но думи не излизат.

— Прибирам се у дома, лельо Виня — казва Шара. — Вече не можеш да ме държиш надалеч.