Читаем Град на стълби полностью

Из дневника на Ефрем: „Слугите джинифрити оправяли леглата на господарите си, сервирали им храна, вино… Не ми се мисли как биха реагирали хората, ако се разкрие, че каджът е бил обгрижван по такъв начин.“

Голяма цепеница се обръща в огъня като кит в океана.

От разговора ѝ с Юков: „Собственото ми потомство, собственото ми Благословено дете се надига срещу нас и ни избива като овце!“

Снежинки се сипят бавно и умират мълчаливо в пламъците.

— Благословените бяха герои, бяха легенди, Шара Комейд — тихо казва Олвос. — Деца с божествен произход, с които целият свят се съобразяваше.

Силен световъртеж затиска Шара.

— Ти… Твърдиш, че…

— Причината никой да не се сети коя е майката на каджа — замислено добавя Олвос — е, че никой никога не би повярвал на подобна догадка.



— Казваше се Лиша — тихо обяснява Олвос. — Като дете на Божество, тя сама по себе си беше доста силна. Ала беше и сладурана — добросърдечна, тиха, не твърде умна, но готова да помогне всекиму… и най-вече на баща си. — Дръпва силно от лулата си. — Жреците на Юков искаха да си осигурят подкрепа в Сейпур, защото именно сейпурската царевица и грозде осигуряваха благосъстоянието на Юкоштан. И така, Юков предложи да даде дъщеря си под наем — изразът явно не ѝ харесва, защото лицето ѝ се изкривява от отвращение, — за известно време на онзи сейпурски големец, който би им бил най-полезен за тази цел. В офертата нямаше нищо сексуално, не, щерката на Юков просто трябваше да служи на онзи тип. Ала скоро се случило нещо, което Юков не бил предвидил — Лиша и избраният сейпурец се влюбили. Пазели го в тайна. Тя останала при него като… прислужница. — Шара долавя студения гняв, който се надига у Олвос. — А когато тя родила, произходът на детето бил толкова опасен и толкова ужасен, че го скрили и от самото дете.

На Шара ѝ прилошава.

— Каджът — прошепва тя.

— Да. Баща му починал, когато детето било още малко. Така и не му казали, че божествената прислужница в къщата им била негова майка. Той, струва ми се, бил закърмен с омраза към Божественото, а майка му — понеже беше мекосърдечна и не твърде умна — не е искала да го разстройва. После се случило онова в Малидеш. — Нещо горещо пада в снега и угасва със съскане. Не е дошло от огъня, осъзнава Шара, а е гореща сълза, стекла се по лицето на Олвос. — И Авшакта си Комейд решил, че трябва да се направи нещо.

Олвос се опитва да продължи, но напразно.

— Значи е изтезавал собствената си майка — казва вместо нея Шара, — за да открие как се убиват Божества.

Олвос кимва мълчаливо.

— И макар сам да не подозирал какъв е произходът му, именно поради него, поради факта, че е Благословен, съумял да създаде нещо, с което да отхвърли господството на Континента.

— След като убил презряната си домашна прислужница, разбира се.

Шара затваря очи. Истината е толкова страшна, че едва не я сломява.

— Толкова отдавна живея с този товар — казва Олвос. — Можех само да намекна за това на господин Пангуи… но не съм го споделяла в прав текст с никого. Сега ми олекна, като го изрекох на глас. Олекна ми да споделя с някого какво се случи с милата ми дъщеря.

— Твоя дъщеря? Значи двамата с Юков?…

— Той беше изключително очарователен мъж — признава Олвос, — и макар да долавях лудостта в него, не устоях на чара му.

— Разбирам — казва Шара.

— Юков беше и умен освен това и бързо се сети как стоят нещата, когато каджът нахлу на Континента. Разбра, че благодарение на собствената си горделивост и арогантност е подписал смъртната присъда на Континента и на останалите Божества. Преди да се скрие при Колкан, последният му акт на отчаяние и горчивина бе да използва фамилиар и да уведоми страховития завоевател за истинския му произход.

— Ясно — казва Шара. — След като убил Юков, каджът изпаднал в дълбока депресия и буквално се пропил до смърт.

— Горчивината ражда горчивина — казва Олвос. — Срамът ражда срам.

— Каквото посееш, това ще пожънеш — казва Шара, — и каквото пожънеш, това ще посееш.

Олвос се усмихва.

— Ласкаеш ме с този цитат. — Усмивката ѝ се стопява. — Толкова отдавна живея с това знание… И през всичките тези години знаех, че равновесието на силите в този свят, в този храбър нов свят на политика и машини, се крепи на лъжи. Сейпур и Континентът се мразят взаимно, слепи за факта, че всеки от тях е продукт на другия. Мислят се за отделни, а са свързани неразривно. Когато се появи Ефрем, реших, че е време тайната да излезе на бял свят. Но ти си даваш сметка какво означава това… за теб, нали?

Шара чува ясно и гръмовно всеки свой дъх, всеки удар на сърцето си. Усеща пулса си в слепоочията и зад ушите.

— Да — казва тя отпаднало. — Означава, че аз и… и… и моето семейство…

Огънят е толкова горещ, че очите ѝ пресъхват.

— … имаме Божествено в себе си — довършва тя.

— Да.

— И сме олицетворение на онова, от което се страхува нашият народ.

— Да.

— Точно затова Колкан и Юков ме взеха за теб.

— Предполагам, да.

Шара плаче, не от скръб, а от ярост.

— Значи… значи всичко, което съм постигнала, е фалшиво?

— Фалшиво?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза