Град на стълби

После огънят в килията се изправя, поглежда към нея и се пресяга.

Шара вижда в пламъците лице, което се покрива с мехури, кожата се цепи.

Момчето гори, сякаш са го залели с керосин.

То отваря отново уста за писък. Пламъци нахлуват в устата му, в гърлото. Шара вижда как езикът му възвира.

Вратата зад нея се отваря с трясък. Малагеш я хваща и я издърпва в коридора.

Вратата на килията се затваря, ярка светлина прониква покрай ръбовете и през цепнатините. От другата страна се чуват писъци и тропане. Дотичват полицаи, но не знаят какво да правят.

— О — казва Малагеш. — О, морето ми е свидетел. Какво става, мамицата му?! Някой да донесе одеяла! Трябва да го изгасим! Хайде, размърдайте се!

Тропането по вратата отслабва. Въздухът се насища с миризма на вряща мазнина като в свещоливница. Докато полицаите сварят да се върнат с одеяла и лекар, над вратата вече се просмуква тъмен дим.

Събират кураж и отварят вратата. Вътрешната ѝ страна е черна, овъглена. Димът в килията е плътен като стена, като черна вода.

— Не — казва Малагеш. — Не. Закъсняхме. Късно е.

Тъмен сгърчен силует изплува от черното море. Шара прави крачка напред да погледне, но Малагеш я избутва.

Пълен хаос. Коридорите са пълни с хора, които крещят и се бутат в стремежа си да излязат. На Шара ѝ иде да попита: „За какво е цялата тази врява?“, но се чувства твърде потресена и глупава, за да изрече въпроса.

Вижда сейпурски войници, които си пробиват път през тълпата, за да стигнат до нея; усеща как Малагеш я избутва към тях; усеща как я изтръгват от мелето.

Усеща тези неща, но съзнанието ѝ не ги регистрира. „Сигурно това е да си в шок“ — мисли си тя с известно любопитство.

Набутват я в кола заедно с Малагеш и двама войници. Питри поглежда през рамо към тях от шофьорското място, уплашен е.

— Към посолството. Тръгвай! — казва му Малагеш.

Когато потеглят, една бронирана кола с емблемата на градския губернатор тръгва след тях.

— Нагоре гледайте — казва Малагеш на войниците. — Покривите. Пресечките също.

— За какво да гледат? — тихо пита Шара.

— Ти луда ли си? За още убийци! Колко станаха — два пъти за шест часа? Морето да ми е на помощ, дори не знам как го е направил… Сигурно е имал някакво устройство у себе си, шише със запалителна течност или нещо друго… Умът не ми го побира как полицаите са го пропуснали, освен ако някой от тях не му го е дал по време на ареста. Не бих се учудила, между другото.

„Тя си мисли, че момчето ме е нападнало“ — съобразява Шара.

„Но не стана така. Знам точно какво стана. Макар че само съм чела за това…“

— Аз бях с гръб — казва Шара. — Ти какво видя?

— Не, не беше с гръб — казва Малагеш. — Гледаше го право в очите. Мислех, че му бърникаш нещо в мозъка, внушаваш му нещо. Дойде при вратата, отвори капака на прозорчето, така че и аз да виждам. После каза нещо за светлина, обърна се и двамата просто… просто се гледахте.

— Колко дълго?

— Не знам, мамка му. А после той… избухна в пламъци. Не го видях да активира нищо, да натиска копче, да пали клечка кибрит, нищо. Не помръдна дори. Искам да знам какво е използвал. Може да ми влезе в работа.

— А… а чу ли някакъв глас в килията?

— Какво да съм чула?

— Глас? Докато сме се гледали?

Малагеш откъсва поглед от улицата и се обръща да погледне Шара.

— В шок си. Трябва да си починеш, да поспиш. Остави на мен. На мен това ми е работата. От това разбирам. Става ли?

„Той ми говори от сърцето на света.

Не… той беше сърцето на света.“

— Няма нужда да вдигаш хората си по тревога — тихо казва Шара.

— Шара, просто се облегни назад и…

— Не — прекъсва я тя. — Чуй ме. Това не беше планирана и координирана атака. И със сигурност не беше опит за покушение.

— Тогава какво беше?

Шара се пита дали да ѝ каже. По принцип не би споделила с външен човек, но… „Някои тайни не можеш да носиш сам“ — мисли си.

Надига се и казва на Питри:

— Питри, би ли спрял за момент? И като спреш, би ли вдигнал преградата?

— Какво? — казва Малагеш. — Защо?

— Защото твоите войници ще седнат отпред при Питри — казва тя. — Този разговор ще трябва да си остане между нас.

Порутените сгради, покрай които минават с колата, са като див пейзаж, като сиви глетчери, пълзящи по склона на планина. Бледо лице се появява в един прозорец — младо момиче изхвърля съдържанието на пълно нощно гърне. Минувачите спират само за миг — не им е за пръв път.

— Знам много за историята на Континента, едва ли има друг човек на света, който да е чел повече от мен за това — казва Шара. — Единственият, който знаеше повече, беше Ефрем Пангуи. Него вече го няма, разбира се. Което означава, че оставам само аз.

— Накъде биеш? — пита Малагеш.

— Чела съм за случаи на спонтанно самозапалване тук, на Континента. Не се е случвало от десетилетия, но преди, много отдавна, се е случвало от време на време. Причината за тези спонтанни самозапалвания не е била тайна за никого тук — по онова време — те били резултат от Божествено обладаване.

— От какво? — пита Малагеш.