Читаем Град на стълби полностью

После огънят в килията се изправя, поглежда към нея и се пресяга.

Шара вижда в пламъците лице, което се покрива с мехури, кожата се цепи.

Момчето гори, сякаш са го залели с керосин.

То отваря отново уста за писък. Пламъци нахлуват в устата му, в гърлото. Шара вижда как езикът му възвира.

Вратата зад нея се отваря с трясък. Малагеш я хваща и я издърпва в коридора.

Вратата на килията се затваря, ярка светлина прониква покрай ръбовете и през цепнатините. От другата страна се чуват писъци и тропане. Дотичват полицаи, но не знаят какво да правят.

— О — казва Малагеш. — О, морето ми е свидетел. Какво става, мамицата му?! Някой да донесе одеяла! Трябва да го изгасим! Хайде, размърдайте се!

Тропането по вратата отслабва. Въздухът се насища с миризма на вряща мазнина като в свещоливница. Докато полицаите сварят да се върнат с одеяла и лекар, над вратата вече се просмуква тъмен дим.

Събират кураж и отварят вратата. Вътрешната ѝ страна е черна, овъглена. Димът в килията е плътен като стена, като черна вода.

— Не — казва Малагеш. — Не. Закъсняхме. Късно е.

Тъмен сгърчен силует изплува от черното море. Шара прави крачка напред да погледне, но Малагеш я избутва.



Пълен хаос. Коридорите са пълни с хора, които крещят и се бутат в стремежа си да излязат. На Шара ѝ иде да попита: „За какво е цялата тази врява?“, но се чувства твърде потресена и глупава, за да изрече въпроса.

Вижда сейпурски войници, които си пробиват път през тълпата, за да стигнат до нея; усеща как Малагеш я избутва към тях; усеща как я изтръгват от мелето.

Усеща тези неща, но съзнанието ѝ не ги регистрира. „Сигурно това е да си в шок“ — мисли си тя с известно любопитство.

Набутват я в кола заедно с Малагеш и двама войници. Питри поглежда през рамо към тях от шофьорското място, уплашен е.

— Към посолството. Тръгвай! — казва му Малагеш.

Когато потеглят, една бронирана кола с емблемата на градския губернатор тръгва след тях.

— Нагоре гледайте — казва Малагеш на войниците. — Покривите. Пресечките също.

— За какво да гледат? — тихо пита Шара.

— Ти луда ли си? За още убийци! Колко станаха — два пъти за шест часа? Морето да ми е на помощ, дори не знам как го е направил… Сигурно е имал някакво устройство у себе си, шише със запалителна течност или нещо друго… Умът не ми го побира как полицаите са го пропуснали, освен ако някой от тях не му го е дал по време на ареста. Не бих се учудила, между другото.

„Тя си мисли, че момчето ме е нападнало“ — съобразява Шара.

„Но не стана така. Знам точно какво стана. Макар че само съм чела за това…“

— Аз бях с гръб — казва Шара. — Ти какво видя?

— Не, не беше с гръб — казва Малагеш. — Гледаше го право в очите. Мислех, че му бърникаш нещо в мозъка, внушаваш му нещо. Дойде при вратата, отвори капака на прозорчето, така че и аз да виждам. После каза нещо за светлина, обърна се и двамата просто… просто се гледахте.

— Колко дълго?

— Не знам, мамка му. А после той… избухна в пламъци. Не го видях да активира нищо, да натиска копче, да пали клечка кибрит, нищо. Не помръдна дори. Искам да знам какво е използвал. Може да ми влезе в работа.

— А… а чу ли някакъв глас в килията?

— Какво да съм чула?

— Глас? Докато сме се гледали?

Малагеш откъсва поглед от улицата и се обръща да погледне Шара.

— В шок си. Трябва да си починеш, да поспиш. Остави на мен. На мен това ми е работата. От това разбирам. Става ли?

„Той ми говори от сърцето на света.

Не… той беше сърцето на света.“

— Няма нужда да вдигаш хората си по тревога — тихо казва Шара.

— Шара, просто се облегни назад и…

— Не — прекъсва я тя. — Чуй ме. Това не беше планирана и координирана атака. И със сигурност не беше опит за покушение.

— Тогава какво беше?

Шара се пита дали да ѝ каже. По принцип не би споделила с външен човек, но… „Някои тайни не можеш да носиш сам“ — мисли си.

Надига се и казва на Питри:

— Питри, би ли спрял за момент? И като спреш, би ли вдигнал преградата?

— Какво? — казва Малагеш. — Защо?

— Защото твоите войници ще седнат отпред при Питри — казва тя. — Този разговор ще трябва да си остане между нас.



Порутените сгради, покрай които минават с колата, са като див пейзаж, като сиви глетчери, пълзящи по склона на планина. Бледо лице се появява в един прозорец — младо момиче изхвърля съдържанието на пълно нощно гърне. Минувачите спират само за миг — не им е за пръв път.

— Знам много за историята на Континента, едва ли има друг човек на света, който да е чел повече от мен за това — казва Шара. — Единственият, който знаеше повече, беше Ефрем Пангуи. Него вече го няма, разбира се. Което означава, че оставам само аз.

— Накъде биеш? — пита Малагеш.

— Чела съм за случаи на спонтанно самозапалване тук, на Континента. Не се е случвало от десетилетия, но преди, много отдавна, се е случвало от време на време. Причината за тези спонтанни самозапалвания не е била тайна за никого тук — по онова време — те били резултат от Божествено обладаване.

— От какво? — пита Малагеш.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза