Читаем Град на стълби полностью

— Добре. Ще ни трябва малко помощ в груба сила. Като те пуснат, искам да прибереш онази чистачка от университета. Онази, дето е чистела кабинета на Пангуи и която ни следеше. Трябваше да го направим още тогава, но бяхме… заети с друго. Доведи я в посолството. Искам лично да я разпитам. Хората, които ще наемеш, да наблюдават апартамента ѝ, да следят за някакво движение. Искам това да бъде свършено до… — тя си поглежда часовника, — до шест тази вечер. И бъди дискретен. Приеми, че и двамата ви наблюдават, и теб, и чистачката. Разбрано?

Зигруд въздъхва. После прави гримаса, сякаш е претеглил вариантите си и е стигнал до извода, че няма нищо по-добро за правене довечера.

— До шест — казва той.

— Да.

— Оцелелият — пита Зигруд. — Говори ли?

— Не. И според мен няма да проговори.

— Тогава какво?

Шара побутва очилата си.

— Извоювах си още малко време, но не толкова, че да го пречупим с обичайните методи.

— Тогава какво?

— Ами. — Шара се взира замислено в стената на килията. — Май ще се наложи да го приспя.

Зигруд изведнъж живва. Поглежда я невярващо. После се усмихва.

— Така значи. Е, поне ще ти е забавно.



Шара стои пред вратата на килията и наблюдава момчето през прозорчето на вратата. Поглежда си часовника — четирийсет минути. Момчето тръска глава, сякаш са го побили тръпки, после посяга към чашата с вода и отпива. „Седем глътки дотук — мисли си Шара. — Ако само имах време да го сложа на безводен режим…“

Момчето бавно се отпуска напред, като балон, който изпуска въздух. Шара си поглежда отново часовника. Темпото е нормално предвид обстоятелствата, но тя не би имала нищо против, ако се случва по-бързо.

— Гледката едва ли е много интересна — казва Малагеш и застава до нея.

— Не е — съгласява се Шара.

— Хм. Чух, че нашият оцелял не иска да говори.

— Така е. Той е фанатик — неприятно, но можеше да се очаква. Явно не се бои от смъртта. А от онова, което идва след нея.

Момчето в килията вдига глава и се втренчва в стената. Лицето му е разкривено от страхопочитание, ужас, омая. Цялото му тяло започва да трепери.

— Какво му е? — пита Малагеш. — Луд ли е?

— Не, не. Е, може и да е луд, предвид какво е направил. Но това е друго.

— Какво?

— Това е… един неконвенционален метод, който научих в Кивос. Полезен е, когато си притиснат от времето, а нашето наистина е малко… Ще ми се да имах поне четири-пет часа. Но иначе е евтино. И лесно. Трябват ти само тъмна стая, малко звукови ефекти… и философски камък.

— И какво?

— Не се преструвай на света вода ненапита, губернаторе — казва Шара. — Не ти отива.

— Упоила си го?

— Да. Използвах силен халюциноген, който е доста популярен по тези места, между другото, макар че не се използва за забавление. И нищо чудно, защото е част от историята на Континента.

Малагеш все още я зяпа с отворена уста.

— Има десетки истории за хора, които са го използвали за по-близко общение с Божествата — продължава разсеяно Шара. — Твърди се, че сваля бариерите, че ти помага да се слееш с безкрайността и прочие. Дори че подсилва ефекта на някои чудеса — дякони на Божествата го вземали, преди да сътворят невероятни вълшебства. Силна субстанция, но все пак опиат.

— И ти просто държиш у себе си това нещо?

— Накарах Питри да ми го донесе от посолството. Обикновено правя така, че подлежащият на разпит да се почувства болен, с висока температура, създавам му илюзията, че е в дома си, заобиколен от собственото си семейство, или поне от хора, които твърдят, че са му роднини. В повечето случаи упоеният е толкова щастлив и развълнуван, че си казва всичко. Не съм сигурна, че и сега ще стане така обаче. Момчето очевидно не е в дома си и килията може да предизвика делириум от много по-силно…

Момчето ахва, поглежда ръката си, после нагоре към тавана. После стиска главата си с ръце и започва да плаче.

— … по-кошмарно естество.

— Това не е ли изтезание?

— Не — тихо казва Шара. — Виждала съм изтезания. Това не е такова, повярвай ми. А и с този метод има голям шанс да чуеш истината. При изтезанията обикновено получаваш онова, което искаш да чуеш. А и хората са много по-склонни да ти простят този метод. Най-вече защото никога не са докрай сигурни какво се е случило.

— Толкова съм щастлива, че избрах да си остана войник — казва Малагеш, — вместо да се прехвърля към твоя занаят. Тези ваши методи ми оставят неприятен вкус в устата.

— Вкусът би бил доста по-неприятен, ако не получавахме нужната информация, която често спасява живота на много хора.

— И това означава да си зарежем морала на прага?

— Нациите нямат морал — казва Шара, цитирайки по памет леля си. — Само интереси.

— Може и така да е. Но въпреки това съм изненадана, че би направила нещо такова.

— Защо?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза