Град на стълби

— Добре. Ще ни трябва малко помощ в груба сила. Като те пуснат, искам да прибереш онази чистачка от университета. Онази, дето е чистела кабинета на Пангуи и която ни следеше. Трябваше да го направим още тогава, но бяхме… заети с друго. Доведи я в посолството. Искам лично да я разпитам. Хората, които ще наемеш, да наблюдават апартамента ѝ, да следят за някакво движение. Искам това да бъде свършено до… — тя си поглежда часовника, — до шест тази вечер. И бъди дискретен. Приеми, че и двамата ви наблюдават, и теб, и чистачката. Разбрано?

Зигруд въздъхва. После прави гримаса, сякаш е претеглил вариантите си и е стигнал до извода, че няма нищо по-добро за правене довечера.

— До шест — казва той.

— Да.

— Оцелелият — пита Зигруд. — Говори ли?

— Не. И според мен няма да проговори.

— Тогава какво?

Шара побутва очилата си.

— Извоювах си още малко време, но не толкова, че да го пречупим с обичайните методи.

— Тогава какво?

— Ами. — Шара се взира замислено в стената на килията. — Май ще се наложи да го приспя.

Зигруд изведнъж живва. Поглежда я невярващо. После се усмихва.

— Така значи. Е, поне ще ти е забавно.

Шара стои пред вратата на килията и наблюдава момчето през прозорчето на вратата. Поглежда си часовника — четирийсет минути. Момчето тръска глава, сякаш са го побили тръпки, после посяга към чашата с вода и отпива. „Седем глътки дотук — мисли си Шара. — Ако само имах време да го сложа на безводен режим…“

Момчето бавно се отпуска напред, като балон, който изпуска въздух. Шара си поглежда отново часовника. Темпото е нормално предвид обстоятелствата, но тя не би имала нищо против, ако се случва по-бързо.

— Гледката едва ли е много интересна — казва Малагеш и застава до нея.

— Не е — съгласява се Шара.

— Хм. Чух, че нашият оцелял не иска да говори.

— Така е. Той е фанатик — неприятно, но можеше да се очаква. Явно не се бои от смъртта. А от онова, което идва след нея.

Момчето в килията вдига глава и се втренчва в стената. Лицето му е разкривено от страхопочитание, ужас, омая. Цялото му тяло започва да трепери.

— Какво му е? — пита Малагеш. — Луд ли е?

— Не, не. Е, може и да е луд, предвид какво е направил. Но това е друго.

— Какво?

— Това е… един неконвенционален метод, който научих в Кивос. Полезен е, когато си притиснат от времето, а нашето наистина е малко… Ще ми се да имах поне четири-пет часа. Но иначе е евтино. И лесно. Трябват ти само тъмна стая, малко звукови ефекти… и философски камък.

— И какво?

— Не се преструвай на света вода ненапита, губернаторе — казва Шара. — Не ти отива.

— Упоила си го?

— Да. Използвах силен халюциноген, който е доста популярен по тези места, между другото, макар че не се използва за забавление. И нищо чудно, защото е част от историята на Континента.

Малагеш все още я зяпа с отворена уста.

— Има десетки истории за хора, които са го използвали за по-близко общение с Божествата — продължава разсеяно Шара. — Твърди се, че сваля бариерите, че ти помага да се слееш с безкрайността и прочие. Дори че подсилва ефекта на някои чудеса — дякони на Божествата го вземали, преди да сътворят невероятни вълшебства. Силна субстанция, но все пак опиат.

— И ти просто държиш у себе си това нещо?

— Накарах Питри да ми го донесе от посолството. Обикновено правя така, че подлежащият на разпит да се почувства болен, с висока температура, създавам му илюзията, че е в дома си, заобиколен от собственото си семейство, или поне от хора, които твърдят, че са му роднини. В повечето случаи упоеният е толкова щастлив и развълнуван, че си казва всичко. Не съм сигурна, че и сега ще стане така обаче. Момчето очевидно не е в дома си и килията може да предизвика делириум от много по-силно…

Момчето ахва, поглежда ръката си, после нагоре към тавана. После стиска главата си с ръце и започва да плаче.

— … по-кошмарно естество.

— Това не е ли изтезание?

— Не — тихо казва Шара. — Виждала съм изтезания. Това не е такова, повярвай ми. А и с този метод има голям шанс да чуеш истината. При изтезанията обикновено получаваш онова, което искаш да чуеш. А и хората са много по-склонни да ти простят този метод. Най-вече защото никога не са докрай сигурни какво се е случило.

— Толкова съм щастлива, че избрах да си остана войник — казва Малагеш, — вместо да се прехвърля към твоя занаят. Тези ваши методи ми оставят неприятен вкус в устата.

— Вкусът би бил доста по-неприятен, ако не получавахме нужната информация, която често спасява живота на много хора.

— И това означава да си зарежем морала на прага?

— Нациите нямат морал — казва Шара, цитирайки по памет леля си. — Само интереси.

— Може и така да е. Но въпреки това съм изненадана, че би направила нещо такова.

— Защо?