— Да — казва Малагеш. — Още не е пристигнал. Но все пак е четири сутринта, а той живее далече.
— Знаеш къде живее? Защо знаеш такива неща?
— Не се прави на света вода ненапита, посланик — казва Малагеш. — Не ти отива.
Шара се усмихва вътрешно. „Силата на младостта ѝ липсвала, моля ви се…“
— Както и да е — продължава Малагеш. — Двамата с Несрев може и да сме имали…
— Не си го присвоявам — казва Шара. — Те ще си водят тяхното разследване, аз ще си водя моето. Просто държа първа да разговарям с арестанта.
„Колко по-просто би било в Кивос — мисли си тя. — Можехме просто да го приберем от улицата и да твърдим, че изобщо не е бил там…“ Замисля се за кратко върху факта, че цивилизованите страни все по-често я поставят в затруднение, и за миг я изпълва завист към Воханес задето е опазил идеализма си, без значение колко неефективен е той.
Внезапно ѝ хрумва нещо и тя грабва един вестник от съседната маса. Разлиства страниците, докато не попада на статия със заглавие: „Градски старейшина Уиклов срещу имигрантската служба“. Отдолу има снимка на мъж с кръгло лице, сурово изражение и пищна брада. Изглежда е от онези хора, които постоянно водят дебат със себе си дали да крещят, или само да говорят на много висок глас.
— Защо четеш за Уиклов? — пита Малагеш.
— Познаваш ли го?
— Всички го познават. Голям лайнар е.
— Намекнаха ми — казва Шара, — че е възможно да има някаква връзка с убийството на Пангуи.
— Вотров ли ти го намекна?
Шара кимва.
— На твое място бих внимавала, посланик — казва Малагеш. — Възможно е Вотров просто да ти пробутва личната си класация на лайнарите.
Шара все така се взира в снимката, но истината е, че Малагеш току-що е изрекла на глас едно от най-сериозните ѝ опасения. „Летя на сляпо — мисли си тя. — Обикновено разполагам с шест месеца или поне с шест седмици да подготвя една операция, а не с шест часа…“
Сипва си още чай, но премълчава, че се налива с кофеин по този начин само когато работата ѝ върви много, много зле.
Капитан Несрев — който е доста привлекателен и поне с десет години по-млад от Малагеш — най-сетне пристига, към пет и половина сутринта. Отначало не е склонен да се примири с каквото и да било, поведение, характерно за хората, събудени по никое време, но Шара има опит в битката със значки и документи и след като няколко пъти вмъква в разговора фразата „международен инцидент“, Несрев неохотно се съгласява на „един час, броено от този момент“.
— Това ще ми бъде достатъчно — казва Шара, макар че няма никакво намерение да се съобразява с отпуснатия ѝ срок. — Какво стана с Вотров?
— След като дал свидетелски показания, малката му приятелка го откарала вкъщи — казва Несрев. — Този човек можеш да го водиш за оная му работа, стига да ти е добър захватът.
Капитанът, изглежда, очаква да се засмеят на шегата му, но Шара не си прави труда дори да се престори на развеселена.
Арестантът, оказва се, е младеж с жълто около устата — по преценка на Шара едва ли е на повече от осемнайсет. Седи зад голяма дървена маса в килията, гледа я злобно и потрива китката си.
— О, това си ти — казва младежът. — Какво искаш?
— Най-вече да ти бъде оказана медицинска помощ — отговаря тя и задържа вратата на лекаря, който изглежда на ръба на силите си.
Лекарят се заема да прегледа момчето и с течение на прегледа веждите му се катерят все по-високо.
— Това дете през затворен прозорец ли е паднало?
— Не, удряли са го многократно с полилей.
Лекарят сумти и клати глава, сякаш казва: „Хората измислят такива глупави начини да се нараняват.“
— Повечето наранявания изглеждат повърхностни. Но китката му е изкълчена лошо.
След като приключва с прегледа, лекарят се покланя и излиза. Шара сяда срещу момчето и оставя чантата си на пода. В килията е доста студено, стените са от дебела каменна зидария, а проектантите на сградата явно не са сметнали за необходимо да включват помещението към отоплителната инсталация.
— Как се чувстваш? — казва Шара.
Момчето мълчи и се муси.
— Или пък да карам направо — казва Шара — и да те попитам защо ме нападна.
Той я стрелва с поглед за миг, после извръща очи.
—
Той примигва.
— Как се казваш?
— Ние нямаме имена — казва момчето.
— Нямате?
— Да.
— И защо?
— Защото ние сме смълчаните — казва момчето.
— Какво означава това?
— Ние нямаме минало. Нямаме история. Нямаме родина. — Думите му звучат като многократно репетирани реплики. — Тези неща са ти отказани. Ние нямаме нужда от тях. И без тях знаем кои сме.
— И кои сте?
— Ние сме оживялото минало. Онова, което не може да се забрави или пренебрегне. Впечатан спомен.
— Реставраторите тоест — казва Шара.
Момчето мълчи.
— Права ли съм?
Той поглежда настрана.