Град на стълби

Водачът тръгва бързо натам, стиснал меча пред себе си; поспира колкото да събере кураж и се втурва в залата.

Шара, все така подпирайки Воханес, тръгва след него и надниква през прага, макар да знае какво ще види.

Балната зала е богато украсена или поне е била. Един маскиран е коленичил на пода, стиска китката си и пищи — ръката му е отрязана, кръвта блика по дървения под. Друг маскиран седи в един ъгъл, съвсем мъртъв, от шията му стърчи дръжката на нож. В средата на стаята голямата маса е прекатурена и зад тази импровизирана барикада стои Зигруд, целият в пот и кръв, стиснал с левия си лакът през шията друг маскиран мъж, който се мята френетично. С дясната си ръка Зигруд държи останките на полилея, явно изтръгнат от тавана на балната зала, и с негова помощ държи на разстояние друг нападател, който му налита с меч. Трудно е да се каже при толкова лъскави кристали, разсичащи въздуха, но маскираният, изглежда, губи дуела и отстъпва след всяка размяна на удари, между които Зигруд забива десния си юмрук — същия, с който държи полилея — в лицето на нещастника в хватката на левия си лакът.

Водачът на нападателите се стъписва за миг при тази гледка, после вдига високо меча си, надава силен вик и се втурва напред, като прескача масата.

Зигруд го стрелва с раздразнен поглед — „Ти пък какво искаш?“ — и повдига мъжа в хватката си тъкмо навреме, та мечът на водача да се забие в гърба му.

И двамата маскирани онемяват от ужас. Зигруд замахва с полилея, който помита оръжието на третия нападател, а самия него събаря на пода, после пуска полилея.

Водачът зарязва меча си, вади къс нож и с измъчен вик се хвърля към Зигруд.

Зигруд отпуска хватката си около мъртвия (или умиращ) мъж, улавя китката на водача, преди ножът да е стигнал до целта си, набива му една глава и после — за пълен ужас на Воханес — отваря широко уста, мята се напред и отхапва голяма част от гърлото на водача.

Кръвта бликва ударно. С известно отвращение от самата себе си Шара установява, че единствената ѝ свързана мисъл в момента гласи: „Това със сигурност ще стигне до вестниците.“

Зигруд, вече целият в кръв, пуска водача, дръпва меча, който стърчи от гърба на мъртвия, и го мята небрежно, като копие, към пищящия с отрязаната ръка. Върхът на острието се забива точно под ставата на челюстта му. Мъжът се срива мигновено. Мечът се разклаща и макар че се е забил достатъчно дълбоко в черепа, за да не падне, клатушкането е придружено от неприятен звук.

Зигруд се обръща към стенещия мъж, затиснат под останките от полилея.

— Не — казва Шара.

Той се обръща да я погледне. Единственото му око свети със студена ярост.

— Един ни трябва жив.

— Простреляха ме — казва той и вдига кървяща длан. — Със стрела.

— Един ни трябва жив, Зигруд.

— Простреляха ме — повтаря той вбесен, — със стрела.

— Долу сигурно има още — казва Шара. — Заложниците, Зигруд. Мисли. Погрижи се за тях… внимателно.

Зигруд прави физиономия, досущ като дете, на което са дали неприятна задача. Отива при мъжа с ножа в шията, издърпва оръжието и излиза.

Воханес обхожда с поглед съсипаната бална зала.

— Това? — пита. — Това ли прави най-добре твоят човек?

Шара отива при маскирания, който се бори с притисналия го полилей, взема му оръжията и казва:

— Всеки с таланта си.

Зигруд се спуска на бегом по стълбите; маскирани нападатели, които да охраняват заложниците, не се виждат никъде.

— О, добре че дойдохте, ние… — казва една жена, преди да го е видяла добре. После започва да пищи.

Малагеш не е от пищящите. Само си прочиства гръмко гърлото откъм една колона във фоайето — госпожа градският губернатор се е навела над човек в сива роба и изглежда спокойно го души с панделка в празнични цветове. Малагеш поглежда към Зигруд, лявото ѝ око се затваря от морав оток — ударът трябва да е бил ужасен — и казва:

— Още двама. Излязоха. — И кимва към вратата.

Когато Зигруд излиза от къщата, колата вече се отдалечава, но още не е набрала голяма скорост. Ботушите му гръмват в бърз ритъм по настланата с камъни алея. Той чува как един от мъжете в автомобила крещи:

— Давай! По-бързо!

Чува и отговора:

— Опитвам се!

Колата включва на по-висока скорост, но точно преди да набере преднина, Зигруд скача напред и се хваща за задната врата.

— Мамка му! — крещи един от мъжете. — О, богове!

Ръцете на Зигруд са хлъзгави от кръвта и му е трудно да се задържи. Успява да стъпи стабилно на страничната стъпенка, протяга дясната си ръка и забива ножа си в тавана на колата.

— Застреляй го, проклет да си! — вика някой.

Зад прозореца се появява арбалет. Зигруд се навежда настрани. Стрелата пробива стъклото, минава на сантиметри от Зигруд, но самото стъкло не се строшава докрай. Зигруд пробива отслабения прозорец с левия си юмрук, сграбчва за яката мъжа, който е стрелял по него, и започва да го блъска във вратата и тавана на автомобила.

Шофьорът, вече напълно паникьосан, криволичи по улицата. С периферното си зрение Зигруд зърва клиенти на кафенета и ресторанти, минувачи и колари, които ги зяпат с изумление. Едно малко дете ги сочи и се смее.