Читаем Град на стълби полностью

Водачът тръгва бързо натам, стиснал меча пред себе си; поспира колкото да събере кураж и се втурва в залата.

Шара, все така подпирайки Воханес, тръгва след него и надниква през прага, макар да знае какво ще види.

Балната зала е богато украсена или поне е била. Един маскиран е коленичил на пода, стиска китката си и пищи — ръката му е отрязана, кръвта блика по дървения под. Друг маскиран седи в един ъгъл, съвсем мъртъв, от шията му стърчи дръжката на нож. В средата на стаята голямата маса е прекатурена и зад тази импровизирана барикада стои Зигруд, целият в пот и кръв, стиснал с левия си лакът през шията друг маскиран мъж, който се мята френетично. С дясната си ръка Зигруд държи останките на полилея, явно изтръгнат от тавана на балната зала, и с негова помощ държи на разстояние друг нападател, който му налита с меч. Трудно е да се каже при толкова лъскави кристали, разсичащи въздуха, но маскираният, изглежда, губи дуела и отстъпва след всяка размяна на удари, между които Зигруд забива десния си юмрук — същия, с който държи полилея — в лицето на нещастника в хватката на левия си лакът.

Водачът на нападателите се стъписва за миг при тази гледка, после вдига високо меча си, надава силен вик и се втурва напред, като прескача масата.

Зигруд го стрелва с раздразнен поглед — „Ти пък какво искаш?“ — и повдига мъжа в хватката си тъкмо навреме, та мечът на водача да се забие в гърба му.

И двамата маскирани онемяват от ужас. Зигруд замахва с полилея, който помита оръжието на третия нападател, а самия него събаря на пода, после пуска полилея.

Водачът зарязва меча си, вади къс нож и с измъчен вик се хвърля към Зигруд.

Зигруд отпуска хватката си около мъртвия (или умиращ) мъж, улавя китката на водача, преди ножът да е стигнал до целта си, набива му една глава и после — за пълен ужас на Воханес — отваря широко уста, мята се напред и отхапва голяма част от гърлото на водача.

Кръвта бликва ударно. С известно отвращение от самата себе си Шара установява, че единствената ѝ свързана мисъл в момента гласи: „Това със сигурност ще стигне до вестниците.“

Зигруд, вече целият в кръв, пуска водача, дръпва меча, който стърчи от гърба на мъртвия, и го мята небрежно, като копие, към пищящия с отрязаната ръка. Върхът на острието се забива точно под ставата на челюстта му. Мъжът се срива мигновено. Мечът се разклаща и макар че се е забил достатъчно дълбоко в черепа, за да не падне, клатушкането е придружено от неприятен звук.

Зигруд се обръща към стенещия мъж, затиснат под останките от полилея.

— Не — казва Шара.

Той се обръща да я погледне. Единственото му око свети със студена ярост.

— Един ни трябва жив.

— Простреляха ме — казва той и вдига кървяща длан. — Със стрела.

— Един ни трябва жив, Зигруд.

— Простреляха ме — повтаря той вбесен, — със стрела.

— Долу сигурно има още — казва Шара. — Заложниците, Зигруд. Мисли. Погрижи се за тях… внимателно.

Зигруд прави физиономия, досущ като дете, на което са дали неприятна задача. Отива при мъжа с ножа в шията, издърпва оръжието и излиза.

Воханес обхожда с поглед съсипаната бална зала.

— Това? — пита. — Това ли прави най-добре твоят човек?

Шара отива при маскирания, който се бори с притисналия го полилей, взема му оръжията и казва:

— Всеки с таланта си.



Зигруд се спуска на бегом по стълбите; маскирани нападатели, които да охраняват заложниците, не се виждат никъде.

— О, добре че дойдохте, ние… — казва една жена, преди да го е видяла добре. После започва да пищи.

Малагеш не е от пищящите. Само си прочиства гръмко гърлото откъм една колона във фоайето — госпожа градският губернатор се е навела над човек в сива роба и изглежда спокойно го души с панделка в празнични цветове. Малагеш поглежда към Зигруд, лявото ѝ око се затваря от морав оток — ударът трябва да е бил ужасен — и казва:

— Още двама. Излязоха. — И кимва към вратата.

Когато Зигруд излиза от къщата, колата вече се отдалечава, но още не е набрала голяма скорост. Ботушите му гръмват в бърз ритъм по настланата с камъни алея. Той чува как един от мъжете в автомобила крещи:

— Давай! По-бързо!

Чува и отговора:

— Опитвам се!

Колата включва на по-висока скорост, но точно преди да набере преднина, Зигруд скача напред и се хваща за задната врата.

— Мамка му! — крещи един от мъжете. — О, богове!

Ръцете на Зигруд са хлъзгави от кръвта и му е трудно да се задържи. Успява да стъпи стабилно на страничната стъпенка, протяга дясната си ръка и забива ножа си в тавана на колата.

— Застреляй го, проклет да си! — вика някой.

Зад прозореца се появява арбалет. Зигруд се навежда настрани. Стрелата пробива стъклото, минава на сантиметри от Зигруд, но самото стъкло не се строшава докрай. Зигруд пробива отслабения прозорец с левия си юмрук, сграбчва за яката мъжа, който е стрелял по него, и започва да го блъска във вратата и тавана на автомобила.

Шофьорът, вече напълно паникьосан, криволичи по улицата. С периферното си зрение Зигруд зърва клиенти на кафенета и ресторанти, минувачи и колари, които ги зяпат с изумление. Едно малко дете ги сочи и се смее.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза