Читаем Град на стълби полностью

— На пода! — крещи другият. Облечени са, забелязва Шара, в сиви роби, пристегнати на врата и при ставите. Облеклото им прилича на някаква церемониална одежда, имат и странни плоски сиви маски на лицата.

— Всички ще седнем — казва Шара.

Воханес не е толкова спокоен:

— По-скоро ще сера в устите на всичките ви предци, отколкото да чуя и една ваша дума!

— Во — спокойно казва Шара.

— Долу! На пода! — крещи вторият мъж. — Веднага! Лягай!

— Дръж го! — казва първият.

— Слушайте — казва Шара.

— Майната ви! — крещи Воханес и мушва с бастуна си един от нападателите.

Мъжът изохква.

— Престани!

— На пода, проклет да си! — крещи другият.

Но Воханес вече замахва повторно. Един от маскираните улавя бастуна му, следва кратко боричкане, Воханес пуска бастуна и двамата залитат.

Арбалетът на маскирания изщраква и Шара се накланя леко наляво миг преди стрелата да разцепи въздуха на сантиметри от шията ѝ и да се забие дълбоко в таблата на леглото.

Стреснати, тримата мъже местят погледи между Шара и трептящата зад нея стрела.

Шара се изкашля.

— Чуйте — казва на двамата нападатели. — Чуйте ме. Направили сте ужасна грешка.

— Млъкни и лягай на пода! — крещи единият.

— Трябва да оставите оръжията си — казва Шара с глас, леещ се като прясно издоено мляко. — И да се предадете мирно и кротко.

— Мръсно лукче — ръмжи един от тях. — Млъкни и лягай.

— Какви ги… — започва Воханес, опитвайки се да стане.

— Спри, Во — казва тя.

— Защо?

— Нищо не ни заплашва.

— Млъкни! — крясва един от нападателите.

— Та те едва не те простреляха в лицето! — казва Воханес.

— Добре де, има известна опасност — признава тя. — Но трябва да… Трябва просто да почакаме.

Двамата нападатели, забелязва Шара, изглеждат все по-несигурни, така че когато Воханес пита: „Какво да чакаме?“, те сякаш изпитват известно облекчение, задето е попитал.

— Зигруд.

— Какво? За какво говориш?

— Трябва просто да почакаме — казва Шара, — докато той свърши онова, което върши най-добре. — Обръща се към нападателите. — А сега ще помогна на приятеля си да се изправи. Не съм въоръжена. Моля, не ме наранявайте. — Навежда се и помага на Воханес да седне на леглото.

— Кой е… Зигруд? — пита той.

Някъде отблизо долита писък на ужас и звън на счупено стъкло. После тишина.

— Това е Зигруд — казва Шара.

Двамата маскирани се споглеждат. Шара не може да види лицата им, но се досеща за тревогата им.

— Трябва да оставите оръжията си — казва им тя. — И да изчакате тук с нас. Ако го направите, може и да оцелеете. Бъдете разумни.

Един от маскираните, явно водачът, казва:

— Играе си с нас. Мръсното лукче се опитва да ни бръкне в мозъците. Не я слушай. Сигурно икономът вдига шум. Иди да провериш. Ако видиш някого, убий го с чиста съвест. — Вторият маскиран, видимо изнервен, кимва и тръгва към вратата. Водачът го хваща за рамото и казва: — Върти ни номера, това е. Ще бъдем възнаградени. — Потупва го насърчително по рамото и му кимва да продължи.

— Току-що го изпрати на сигурна смърт — казва Шара.

— Млъкни — сопва се водачът. Диша тежко.

— Останалите ти хора или са мъртви, или умират. Трябва да се предадеш.

— Вие все това повтаряте, нали? Предай се, предай се, все това. Повече няма да се предаваме. Вече няма какво да ви дадем.

— Аз нищо не ти искам — казва Шара.

— Искаш от мен да си оставя оръжието, да се откажа от свободата си, а това е много, това е всичко.

— Не сме във война. Живеем в мир.

— Във вашия мир. Мир за нищожества като него — казва с отвращение той и маха към Воханес.

— Хей… — настръхва Воханес.

— Вие прегръщате грешници, страхливци, богохулници — продължава водачът. — Хора, които са обърнали гръб на историята си, на всичко, което представляваме като народ. Ето така водите войната си с нас.

— Ние — казва бавно и натъртено Шара — не сме във война.

Водачът се навежда напред и прошепва:

— Аз съм във война с всяко лукче, което стъпи в Свещения град.

Шара мълчи. Водачът изправя гръб и се заслушва. Няма какво да се чуе.

— Приятелят ти е мъртъв — казва Шара.

— Млъкни — казва водачът. Посяга над рамото си и вади меч с късо и тънко острие. — Ставайте. Лично ще ви изведа оттук.

Шара помага на Воханес да излезе от стаята за гости. Двамата тръгват по коридора, следвани от водача на нападателите.

След няколко крачки Шара спира.

— Не спирай — излайва водачът.

— Ти сляп ли си? — пита Шара.

Той минава пред тях и вижда, че нещо лежи в коридора.

— Не — прошепва мъжът и тръгва към нещото.

Тяло с маска на лицето лежи свито в голяма локва кръв. Трудно е да се прецени, защото сивите му дрехи са напоени и потъмнели, но изглежда гърлото му е било прерязано. Водачът коленичи и бръква нежно под маската да докосне челото на мъжа. Прошепва нещо. След миг се изправя, ръката му с меча трепери.

— Тръгвайте — казва дрезгаво и Шара се досеща, че мъжът плаче.

Тръгват. Отначало къщата им се струва ужасяващо тиха. Но още преди да са стигнали до стълбите, чуват шум от борба — цепещо се дърво, счупена посуда, хриплив вик, после виждат отворената врата на голямо помещение вляво. Сенки танцуват на прага му.

— Балната зала — прошепва Воханес.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза