Град на стълби

— На пода! — крещи другият. Облечени са, забелязва Шара, в сиви роби, пристегнати на врата и при ставите. Облеклото им прилича на някаква церемониална одежда, имат и странни плоски сиви маски на лицата.

— Всички ще седнем — казва Шара.

Воханес не е толкова спокоен:

— По-скоро ще сера в устите на всичките ви предци, отколкото да чуя и една ваша дума!

— Во — спокойно казва Шара.

— Долу! На пода! — крещи вторият мъж. — Веднага! Лягай!

— Дръж го! — казва първият.

— Слушайте — казва Шара.

— Майната ви! — крещи Воханес и мушва с бастуна си един от нападателите.

Мъжът изохква.

— Престани!

— На пода, проклет да си! — крещи другият.

Но Воханес вече замахва повторно. Един от маскираните улавя бастуна му, следва кратко боричкане, Воханес пуска бастуна и двамата залитат.

Арбалетът на маскирания изщраква и Шара се накланя леко наляво миг преди стрелата да разцепи въздуха на сантиметри от шията ѝ и да се забие дълбоко в таблата на леглото.

Стреснати, тримата мъже местят погледи между Шара и трептящата зад нея стрела.

Шара се изкашля.

— Чуйте — казва на двамата нападатели. — Чуйте ме. Направили сте ужасна грешка.

— Млъкни и лягай на пода! — крещи единият.

— Трябва да оставите оръжията си — казва Шара с глас, леещ се като прясно издоено мляко. — И да се предадете мирно и кротко.

— Мръсно лукче — ръмжи един от тях. — Млъкни и лягай.

— Какви ги… — започва Воханес, опитвайки се да стане.

— Спри, Во — казва тя.

— Защо?

— Нищо не ни заплашва.

— Млъкни! — крясва един от нападателите.

— Та те едва не те простреляха в лицето! — казва Воханес.

— Добре де, има известна опасност — признава тя. — Но трябва да… Трябва просто да почакаме.

Двамата нападатели, забелязва Шара, изглеждат все по-несигурни, така че когато Воханес пита: „Какво да чакаме?“, те сякаш изпитват известно облекчение, задето е попитал.

— Зигруд.

— Какво? За какво говориш?

— Трябва просто да почакаме — казва Шара, — докато той свърши онова, което върши най-добре. — Обръща се към нападателите. — А сега ще помогна на приятеля си да се изправи. Не съм въоръжена. Моля, не ме наранявайте. — Навежда се и помага на Воханес да седне на леглото.

— Кой е… Зигруд? — пита той.

Някъде отблизо долита писък на ужас и звън на счупено стъкло. После тишина.

— Това е Зигруд — казва Шара.

Двамата маскирани се споглеждат. Шара не може да види лицата им, но се досеща за тревогата им.

— Трябва да оставите оръжията си — казва им тя. — И да изчакате тук с нас. Ако го направите, може и да оцелеете. Бъдете разумни.

Един от маскираните, явно водачът, казва:

— Играе си с нас. Мръсното лукче се опитва да ни бръкне в мозъците. Не я слушай. Сигурно икономът вдига шум. Иди да провериш. Ако видиш някого, убий го с чиста съвест. — Вторият маскиран, видимо изнервен, кимва и тръгва към вратата. Водачът го хваща за рамото и казва: — Върти ни номера, това е. Ще бъдем възнаградени. — Потупва го насърчително по рамото и му кимва да продължи.

— Току-що го изпрати на сигурна смърт — казва Шара.

— Млъкни — сопва се водачът. Диша тежко.

— Останалите ти хора или са мъртви, или умират. Трябва да се предадеш.

— Вие все това повтаряте, нали? Предай се, предай се, все това. Повече няма да се предаваме. Вече няма какво да ви дадем.

— Аз нищо не ти искам — казва Шара.

— Искаш от мен да си оставя оръжието, да се откажа от свободата си, а това е много, това е всичко.

— Не сме във война. Живеем в мир.

— Във вашия мир. Мир за нищожества като него — казва с отвращение той и маха към Воханес.

— Хей… — настръхва Воханес.

— Вие прегръщате грешници, страхливци, богохулници — продължава водачът. — Хора, които са обърнали гръб на историята си, на всичко, което представляваме като народ. Ето така водите войната си с нас.

— Ние — казва бавно и натъртено Шара — не сме във война.

Водачът се навежда напред и прошепва:

— Аз съм във война с всяко лукче, което стъпи в Свещения град.

Шара мълчи. Водачът изправя гръб и се заслушва. Няма какво да се чуе.

— Приятелят ти е мъртъв — казва Шара.

— Млъкни — казва водачът. Посяга над рамото си и вади меч с късо и тънко острие. — Ставайте. Лично ще ви изведа оттук.

Шара помага на Воханес да излезе от стаята за гости. Двамата тръгват по коридора, следвани от водача на нападателите.

След няколко крачки Шара спира.

— Не спирай — излайва водачът.

— Ти сляп ли си? — пита Шара.

Той минава пред тях и вижда, че нещо лежи в коридора.

— Не — прошепва мъжът и тръгва към нещото.

Тяло с маска на лицето лежи свито в голяма локва кръв. Трудно е да се прецени, защото сивите му дрехи са напоени и потъмнели, но изглежда гърлото му е било прерязано. Водачът коленичи и бръква нежно под маската да докосне челото на мъжа. Прошепва нещо. След миг се изправя, ръката му с меча трепери.

— Тръгвайте — казва дрезгаво и Шара се досеща, че мъжът плаче.

Тръгват. Отначало къщата им се струва ужасяващо тиха. Но още преди да са стигнали до стълбите, чуват шум от борба — цепещо се дърво, счупена посуда, хриплив вик, после виждат отворената врата на голямо помещение вляво. Сенки танцуват на прага му.

— Балната зала — прошепва Воханес.