Читаем Град на стълби полностью

Зигруд усеща, че мъжът в хватката му е изпаднал в безсъзнание, и се опитва да го издърпа с една ръка през счупеното стъкло с намерение да го изхвърли от колата. Но точно тогава колата прави рязък завой…

Зигруд вдига поглед. Ъгълът на сграда лети към тях. Явно шофьорът иска да остърже фасадата ѝ с колата и така да се отърве от Зигруд.

Би могъл да се покатери на покрива на автомобила, но преценява, че няма да му стигне времето, затова издърпва ножа си и скача.

Приземяването е болезнено, но не толкова, колкото онова, което се случва на изпадналия в безсъзнание мъж, висящ през прозореца на колата — чува се влажен звук, после нещо се търкулва по каменната настилка на улицата. Зигруд чува ужасените писъци на шофьора, после тялото на обезглавения се изхлузва през прозореца и пада в канавката.

Колата прави широк завой и свръща с рев в една пресечка. Зигруд, вече сериозно ядосан, скача и хуква след нея.

Завива в пресечката. Колата е спряла няколко метра по-нататък. Той стига до нея, отваря със замах вратата на шофьора и вижда…

Нищо. Колата е празна.

Оглежда се. Пресечката свършва при голия калкан на сграда, от двете ѝ страни няма нищо — няма прозорци, нито противопожарни стълби, нито врати, големи или малки.

Зигруд изсумтява, прибира ножа в канията и тръгва бавно по пресечката, като опипва стените. Зидарията никъде не поддава под пръстите му. Шофьорът сякаш просто е изчезнал.

Зигруд въздъхва и се почесва по бузата.

— Пак ли?

Впечатан спомен

Аз съм камъкът под дървото.

Аз съм планината под слънцето.

Аз съм реката под земята.

Живея в пещерите под хълмовете.

Живея в пещерите на сърцето ти.

Знам какво се крие там.

Знам какво живее в умовете ви.

Знам кое е право. Кое е справедливо.

Аз съм Колкан и вие ще ме чуете.

Из „Колкаштава“, том втори

Офицерската столова в полицейското управление на Баликов предлага уникален изглед към разрастващата се паника. Част от прозорците ѝ гледат към приемната, където се вихри същински бунт с участието на политици, репортери, гневни граждани и роднини на заложниците, други прозорци гледат към стаите за разпит, където градските полицаи все още не могат да решат кой точно е заподозрян, кой трябва да бъде закаран в болница и какво по-точно да правят със Зигруд.

— За мен това е нещо ново — казва Шара.

— Сериозно? — пита Малагеш. — Не са ли те арестували преди?

— Не. Мен никога не ме арестуват. Това е едно от предимствата да ръководиш нещата отстрани.

— Сигурно е хубаво. Изглеждаш ми много спокойна като за човек, когото току-що са се опитали да убият. Как се чувстваш?

Шара свива рамене. Истината е, че се чувства нелепо, седи тук и пие чай с Малагеш, докато наоколо се вихри хаос. Моментално са ги отделили от останалите спасени заложници — заради политическия им статут и най-вече заради Малагеш, която очевидно е добре позната на всички полицаи тук. Малагеш притиска торбичка с лед към окото си и току ругае цветисто сама себе си, ту че е била твърде бавна, ту че е твърде стара. Вече е пратила заповеди на местната гарнизонна част и всеки момент взвод сейпурски ветерани трябва да пристигне и да поеме охраната им. Това не е по вкуса на Шара, защото твърде често собствената ти охрана се явява сериозна пречка пред това да проникнеш зад охраната на противника. А и Зигруд обикновено ѝ е достатъчен да я пази. Само че понастоящем Зигруд охлажда гнева си в арестантска килия. Заловеният нападател е в добро здраве, затворен в миниатюрна килия, резервирана за най-агресивните престъпници.

Един офицер долива чай в каната, но Шара бързо изпива и него.

— Това ти е четвъртата кана — отбелязва Малагеш.

— И?

— Винаги ли пиеш по толкова чай?

— Само когато съм на работа.

— Защо ли имам чувството, че си от онези, дето винаги са на работа.

Шара свива рамене, без да прекъсва глътката си.

— Ако продължаваш със същото темпо, посланик, добре ще е да си запишеш час при нефролог.

— Как ти е окото?

— Унизително. Но съм била и по-зле.

— Едва ли е чак толкова унизително. Все пак излезе победител в малката ви схватка.

— Имаше време — въздъхва Малагеш, — когато се справях с такива дребни кретенчета, без да се задъхам дори. Вече не е така. Бих дала всичко да си върна силата на младостта. — Примижава и докосва внимателно отеклото си око. — Макар че и в най-силните си години едва ли бих могла да се меря с твоя човек. Онова, дето той го направи в къщата… Къде го намери този тип?

— На едно много лошо място — отговаря Шара.

После бавно се вглъбява в себе си. Врявата се отдалечава и утихва, а тя се заема да направи списък.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза