Град на стълби

Зигруд усеща, че мъжът в хватката му е изпаднал в безсъзнание, и се опитва да го издърпа с една ръка през счупеното стъкло с намерение да го изхвърли от колата. Но точно тогава колата прави рязък завой…

Зигруд вдига поглед. Ъгълът на сграда лети към тях. Явно шофьорът иска да остърже фасадата ѝ с колата и така да се отърве от Зигруд.

Би могъл да се покатери на покрива на автомобила, но преценява, че няма да му стигне времето, затова издърпва ножа си и скача.

Приземяването е болезнено, но не толкова, колкото онова, което се случва на изпадналия в безсъзнание мъж, висящ през прозореца на колата — чува се влажен звук, после нещо се търкулва по каменната настилка на улицата. Зигруд чува ужасените писъци на шофьора, после тялото на обезглавения се изхлузва през прозореца и пада в канавката.

Колата прави широк завой и свръща с рев в една пресечка. Зигруд, вече сериозно ядосан, скача и хуква след нея.

Завива в пресечката. Колата е спряла няколко метра по-нататък. Той стига до нея, отваря със замах вратата на шофьора и вижда…

Нищо. Колата е празна.

Оглежда се. Пресечката свършва при голия калкан на сграда, от двете ѝ страни няма нищо — няма прозорци, нито противопожарни стълби, нито врати, големи или малки.

Зигруд изсумтява, прибира ножа в канията и тръгва бавно по пресечката, като опипва стените. Зидарията никъде не поддава под пръстите му. Шофьорът сякаш просто е изчезнал.

Зигруд въздъхва и се почесва по бузата.

— Пак ли?

Впечатан спомен

Аз съм камъкът под дървото.

Аз съм планината под слънцето.

Аз съм реката под земята.

Живея в пещерите под хълмовете.

Живея в пещерите на сърцето ти.

Знам какво се крие там.

Знам какво живее в умовете ви.

Знам кое е право. Кое е справедливо.

Аз съм Колкан и вие ще ме чуете.

Из „Колкаштава“, том втори

Офицерската столова в полицейското управление на Баликов предлага уникален изглед към разрастващата се паника. Част от прозорците ѝ гледат към приемната, където се вихри същински бунт с участието на политици, репортери, гневни граждани и роднини на заложниците, други прозорци гледат към стаите за разпит, където градските полицаи все още не могат да решат кой точно е заподозрян, кой трябва да бъде закаран в болница и какво по-точно да правят със Зигруд.

— За мен това е нещо ново — казва Шара.

— Сериозно? — пита Малагеш. — Не са ли те арестували преди?

— Не. Мен никога не ме арестуват. Това е едно от предимствата да ръководиш нещата отстрани.

— Сигурно е хубаво. Изглеждаш ми много спокойна като за човек, когото току-що са се опитали да убият. Как се чувстваш?

Шара свива рамене. Истината е, че се чувства нелепо, седи тук и пие чай с Малагеш, докато наоколо се вихри хаос. Моментално са ги отделили от останалите спасени заложници — заради политическия им статут и най-вече заради Малагеш, която очевидно е добре позната на всички полицаи тук. Малагеш притиска торбичка с лед към окото си и току ругае цветисто сама себе си, ту че е била твърде бавна, ту че е твърде стара. Вече е пратила заповеди на местната гарнизонна част и всеки момент взвод сейпурски ветерани трябва да пристигне и да поеме охраната им. Това не е по вкуса на Шара, защото твърде често собствената ти охрана се явява сериозна пречка пред това да проникнеш зад охраната на противника. А и Зигруд обикновено ѝ е достатъчен да я пази. Само че понастоящем Зигруд охлажда гнева си в арестантска килия. Заловеният нападател е в добро здраве, затворен в миниатюрна килия, резервирана за най-агресивните престъпници.

Един офицер долива чай в каната, но Шара бързо изпива и него.

— Това ти е четвъртата кана — отбелязва Малагеш.

— И?

— Винаги ли пиеш по толкова чай?

— Само когато съм на работа.

— Защо ли имам чувството, че си от онези, дето винаги са на работа.

Шара свива рамене, без да прекъсва глътката си.

— Ако продължаваш със същото темпо, посланик, добре ще е да си запишеш час при нефролог.

— Как ти е окото?

— Унизително. Но съм била и по-зле.

— Едва ли е чак толкова унизително. Все пак излезе победител в малката ви схватка.

— Имаше време — въздъхва Малагеш, — когато се справях с такива дребни кретенчета, без да се задъхам дори. Вече не е така. Бих дала всичко да си върна силата на младостта. — Примижава и докосва внимателно отеклото си око. — Макар че и в най-силните си години едва ли бих могла да се меря с твоя човек. Онова, дето той го направи в къщата… Къде го намери този тип?

— На едно много лошо място — отговаря Шара.

После бавно се вглъбява в себе си. Врявата се отдалечава и утихва, а тя се заема да направи списък.