Град на стълби

— Оръжията ви, дрехите, колата — казва Шара. — Все скъпи неща, много скъпи. Когато се харчат толкова пари, хората забелязват. Вече проверяваме. Кого ще открием? Уиклов? Ернст Уиклов? — Никаква реакция. — Той е богат поддръжник на Реставраторите, нали? Ако съм разбрала правилно, политическите му изявления не са лишени от намеци за въоръжена борба. Него ли ще намерим в дъното на всичко това, дете?

Момчето е забило поглед в плота на масата.

— Не ми приличаш на обръгнал и агресивен престъпник — казва Шара. — Тогава защо се държиш като такъв? Нямаш ли дом, където да се прибереш? Всичко това е само политика, неприятна политика. Мога да сложа край на това. Мога да те измъкна.

— Няма да говоря — казва момчето. — Не мога да говоря. Аз съм смълчан, от теб и твоите хора.

— Боя се, че грешиш за това.

— Не греша, жено — казва момчето. Поглежда я за миг в очите, после, докато навежда глава, погледът му се спира върху шията и деколтето ѝ.

„Аха. Значи е от старомодните.“

— Надявам се, че не нарушавам някакви правила — казва Шара. — Ще бъдеш ли наказан, задето си останал сам в стая с неомъжена жена?

— Ти не си жена — казва момчето. — За да си жена, първо трябва да си човек. Лукчетата не влизат в тази категория.

Шара се усмихва любезно.

— Ако е така, защо си толкова нервен?

Момчето не отговаря.

Шара не се смята за особено привлекателна, но винаги е готова да използва всичко налично.

— Тук е доста топло, не мислиш ли? — казва тя. — Когато ми е горещо, ръцете ми се потят. — Сваля бавно ръкавиците си, издърпва ги пръст по пръст, сгъва ги деликатно и ги оставя на масата. — Твоите ръце потят ли се? — Посяга към изкълчената му ръка.

Той се дръпва като от отровна змия.

— Не ме пипай, жено! И не се опитвай да ми въздействаш със своята… със своята тайна женственост!

Много ѝ коства да не избухне в смях. Никога не е чувала този термин да се изрича извън часовете по история и никога не го е чувала изречен толкова искрено.

— За човек, който отказва да говори, всъщност си доста приказлив. Но все пак трябва да призная, че говориш доста по-малко от своя приятел. — Изважда папка от чантата си и я разгръща.

— Кой? — пита с подозрение момчето.

— Другият, когото заловихме — казва Шара. — И той не пожела да си каже името. Макар да бе на прага на смъртта. Но се разприказва за други неща. — Това не е вярно, разбира се. Зигруд беше избил всички други нападатели, без онзи, който изчезнал, но Шара се усмихва широко на момчето и пита: — Как работи онзи трик с изчезването?

Момчето трепва.

— Знам, че така се придвижвате из града — казва Шара. — Коли. Хора. Отиват в някаква уличка или пряка, тръгват по нея и после… пуф. Изчезват. Това е доста… вълшебно.

По слепоочията на момчето лъщи пот.

— Той каза много, но повечето беше несвързано — продължава Шара. — Беше изгубил много кръв. Не мога да бъда сигурна кое е вярно и кое не е, но… склонна съм да мисля, че повечето от нещата, които каза твоят приятел, са истина. Една изключително интересна истина, между другото.

— Това… това не може да я вярно — казва момчето. — Никой от нас не би проговорил. Дори ако умира. И в Слондхайм да ни хвърлите, пак ще мълчим.

— Това мога да го уредя всъщност — казва Шара. — Била съм в този затвор. По-лошо е, отколкото си го представяш, уверявам те.

— Никога не бихме проговорили.

— Да, ако сте с ума си, ако имате контрол над съзнанието си… В противен случай е напълно нормално да се разприказва човек, напълно разбираемо. Какво друго ще ни каже твоят приятел? Ако ти ни кажеш сега и ни го кажеш честно, ще бъдем снизходителни към теб. Ще се погрижим да се прибереш в дома си. Ще си затворим очите за всичко това. Но ако не ни съдействаш…

— Не — казва момчето. — Не. Никога не бихме могли… Ние ще бъдем възнаградени.

— С какво?

Момчето си поема треперливо въздух и започва да напява.

— Какво е това? — пита Шара и се навежда да чуе по-добре.

Момчето напява:

— В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих. В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих.

— Възнаградени със затвор, смърт… — казва Шара. — Вече мнозина от вас загинаха. Видях го с очите си. Знам, че и ти си го видял. Те възнаградени ли бяха? Получиха ли желаното?

— В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих — напява с по-силен глас момчето. — В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих.

— Семействата им възнаградени ли са? Приятелите им? Или дори семейства и приятели нямате?

Но момчето продължава да напява, повтаря отново и отново все същия стих. Шара въздъхва, замисля се, после излиза от килията.

— Трябваш ми, войнико — казва Шара.

Зигруд отваря око. Седи изгърбен в ъгъла на килията си. Ръката му е превързана, поизчистили са го донякъде от кръвта. Не спи обаче — лулата му дими.

— Скоро ще те пуснат — казва тя. — Успях да го уредя въпреки… труповете. Заложниците свидетелстваха, че си се държал като герой.

Зигруд свива рамене — безразлично, с презрение.

— Добре. Така. Помолих те да се огледаш за подизпълнители, които да наемем. Успя ли да намериш някого?

Той кимва.