Читаем Град на стълби полностью

— Оръжията ви, дрехите, колата — казва Шара. — Все скъпи неща, много скъпи. Когато се харчат толкова пари, хората забелязват. Вече проверяваме. Кого ще открием? Уиклов? Ернст Уиклов? — Никаква реакция. — Той е богат поддръжник на Реставраторите, нали? Ако съм разбрала правилно, политическите му изявления не са лишени от намеци за въоръжена борба. Него ли ще намерим в дъното на всичко това, дете?

Момчето е забило поглед в плота на масата.

— Не ми приличаш на обръгнал и агресивен престъпник — казва Шара. — Тогава защо се държиш като такъв? Нямаш ли дом, където да се прибереш? Всичко това е само политика, неприятна политика. Мога да сложа край на това. Мога да те измъкна.

— Няма да говоря — казва момчето. — Не мога да говоря. Аз съм смълчан, от теб и твоите хора.

— Боя се, че грешиш за това.

— Не греша, жено — казва момчето. Поглежда я за миг в очите, после, докато навежда глава, погледът му се спира върху шията и деколтето ѝ.

„Аха. Значи е от старомодните.“

— Надявам се, че не нарушавам някакви правила — казва Шара. — Ще бъдеш ли наказан, задето си останал сам в стая с неомъжена жена?

— Ти не си жена — казва момчето. — За да си жена, първо трябва да си човек. Лукчетата не влизат в тази категория.

Шара се усмихва любезно.

— Ако е така, защо си толкова нервен?

Момчето не отговаря.

Шара не се смята за особено привлекателна, но винаги е готова да използва всичко налично.

— Тук е доста топло, не мислиш ли? — казва тя. — Когато ми е горещо, ръцете ми се потят. — Сваля бавно ръкавиците си, издърпва ги пръст по пръст, сгъва ги деликатно и ги оставя на масата. — Твоите ръце потят ли се? — Посяга към изкълчената му ръка.

Той се дръпва като от отровна змия.

— Не ме пипай, жено! И не се опитвай да ми въздействаш със своята… със своята тайна женственост!

Много ѝ коства да не избухне в смях. Никога не е чувала този термин да се изрича извън часовете по история и никога не го е чувала изречен толкова искрено.

— За човек, който отказва да говори, всъщност си доста приказлив. Но все пак трябва да призная, че говориш доста по-малко от своя приятел. — Изважда папка от чантата си и я разгръща.

— Кой? — пита с подозрение момчето.

— Другият, когото заловихме — казва Шара. — И той не пожела да си каже името. Макар да бе на прага на смъртта. Но се разприказва за други неща. — Това не е вярно, разбира се. Зигруд беше избил всички други нападатели, без онзи, който изчезнал, но Шара се усмихва широко на момчето и пита: — Как работи онзи трик с изчезването?

Момчето трепва.

— Знам, че така се придвижвате из града — казва Шара. — Коли. Хора. Отиват в някаква уличка или пряка, тръгват по нея и после… пуф. Изчезват. Това е доста… вълшебно.

По слепоочията на момчето лъщи пот.

— Той каза много, но повечето беше несвързано — продължава Шара. — Беше изгубил много кръв. Не мога да бъда сигурна кое е вярно и кое не е, но… склонна съм да мисля, че повечето от нещата, които каза твоят приятел, са истина. Една изключително интересна истина, между другото.

— Това… това не може да я вярно — казва момчето. — Никой от нас не би проговорил. Дори ако умира. И в Слондхайм да ни хвърлите, пак ще мълчим.

— Това мога да го уредя всъщност — казва Шара. — Била съм в този затвор. По-лошо е, отколкото си го представяш, уверявам те.

— Никога не бихме проговорили.

— Да, ако сте с ума си, ако имате контрол над съзнанието си… В противен случай е напълно нормално да се разприказва човек, напълно разбираемо. Какво друго ще ни каже твоят приятел? Ако ти ни кажеш сега и ни го кажеш честно, ще бъдем снизходителни към теб. Ще се погрижим да се прибереш в дома си. Ще си затворим очите за всичко това. Но ако не ни съдействаш…

— Не — казва момчето. — Не. Никога не бихме могли… Ние ще бъдем възнаградени.

— С какво?

Момчето си поема треперливо въздух и започва да напява.

— Какво е това? — пита Шара и се навежда да чуе по-добре.

Момчето напява:

— В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих. В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих.

— Възнаградени със затвор, смърт… — казва Шара. — Вече мнозина от вас загинаха. Видях го с очите си. Знам, че и ти си го видял. Те възнаградени ли бяха? Получиха ли желаното?

— В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих — напява с по-силен глас момчето. — В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих.

— Семействата им възнаградени ли са? Приятелите им? Или дори семейства и приятели нямате?

Но момчето продължава да напява, повтаря отново и отново все същия стих. Шара въздъхва, замисля се, после излиза от килията.



— Трябваш ми, войнико — казва Шара.

Зигруд отваря око. Седи изгърбен в ъгъла на килията си. Ръката му е превързана, поизчистили са го донякъде от кръвта. Не спи обаче — лулата му дими.

— Скоро ще те пуснат — казва тя. — Успях да го уредя въпреки… труповете. Заложниците свидетелстваха, че си се държал като герой.

Зигруд свива рамене — безразлично, с презрение.

— Добре. Така. Помолих те да се огледаш за подизпълнители, които да наемем. Успя ли да намериш някого?

Той кимва.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза