Град на стълби

— Ами… аз не бях в Галадеш, когато избухна онзи скандал с Националната партия. Но не е нужно да си бил там, за да знаеш какво е станало. Всички говореха за това. Човекът, който трябваше да стане министър-председател, претърпя пълен провал… Да не споменавам за ковчежника на партията, който направи опит да се самоубие. Не се сещам за по-ужасно нещо от неуспешно самоубийство, което е трябвало да ти спаси честта. Но най-горещата клюка беше за момичето, което било в основата на всичко това и което разклати лодката на цялата държава.

Шара примигва бавно. Малко по-нататък по коридора трима полицаи, разговаряли кротко допреди миг, внезапно повишават тон.

— Твърдеше се, че вината всъщност не била нейна — казва Малагеш. — Просто момичето било много наивно и много младо. Най-много на двайсет, така казваха. Още не знаело, че има видове корупция, които не вадиш на бял свят, че има камъни, които не обръщаш.

Ядосана секретарка излиза от кабинета си и изшътква на тримата полицаи, които се разотиват с гневни погледи.

— Позволила на сърцето си да я води — продължава Малагеш, — вместо да послуша здравия разум. И станали грешки.

Шара се взира в килията и треперещото момче, разкъсвано сякаш между смях и плач.

— Винаги съм смятала — казва Малагеш, — че онова добро момиче просто е попаднало на лоша професия. Това е всичко.

Момчето се обляга назад и опира глава на стената, вперило оцъклен поглед пред себе си. Шара затваря капака на малкото прозорче.

„Достатъчно.“

— Извинявай — казва тя, отваря вратата, влиза и я затваря след себе си.

За пръв път е толкова щастлива да влезе в затворническа килия.

Момчето се опитва да фокусира погледа си върху нея и пита:

— Кой е?

Шара отвръща тихо:

— Шшш. Не се тревожи. Аз съм. Всичко е наред.

— Кой? Кой е? — Облизва устни. Целият е в пот.

— Трябва да си почиваш, моля те. В болницата си.

— Така ли?

— Да. Падна лошо. Не помниш ли?

Той присвива очи, мисли над казаното.

— Май да. Мисля, че… мисля, че паднах на онзи прием…

— Да. Наложи се да те настаним на тъмно и хладно място, за да се успокоиш. Беше превъзбуден, но вече всичко е наред.

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, сигурни сме. В болница си. Ще поостанеш още малко при нас, за всеки случай.

— Не! Не, трябва да си ходя! Трябва да… да… — Опитва се да стане.

— Какво трябва да направиш?

— Трябва да се върна при другите.

— При кого? При приятелите си?

Той преглъща и кимва. Диша тежко. Сигурно вижда ослепителни взривове от цветове, мисли си Шара, гърчещи се сенки, студени огньове…

— Къде искаш да отидеш? — пита тя.

Въпросът сякаш го затруднява.

— Н-не… трябва да… да вървя.

— Боя се, че не може — казва тя успокоително. — Трябва да се погрижим за теб. Но можем да съобщим на приятелите ти. Те къде са?

— Къде? — казва момчето, видимо объркано.

— Да. Къде са приятелите ти?

— Те са… те са на друго място. Място от друго място. Така мисля.

— Добре. И къде е това място?

Той търка силно очи. Когато отново поглежда към нея, Шара вижда, че е спукал няколко капиляра в очите си.

— Къде? — пита тя отново.

— То не е… не е такова. То е… старо място. Където нещата трябва да бъдат.

— Трябва да бъдат?

— Каквито трябва да бъдат.

— Но как стигаш до това място, за да се видиш с приятелите си?

— Трудно е. — Взира се в лампата на тавана, после бързо извръща поглед, сякаш светлината му причинява болка. После казва: — Светът е… изнесен. Износен. Изтънял.

— Да?

— Непълен. Градът — също. Има места, където е имало нещо, но сега няма нищо там. Отнето ни е. Съединителна… — бръчки разсичат челото му — тъкан. Но все още можеш да стигнеш до тях. До местата. Ако принадлежиш. Златото е… зацапано, но още блести. Перлата се е пукнала. Но все още е градът. Все още е каквото чувствам… — слага ръка на сърцето си — … тук.

— Така ли изчезват разни хора?

Той започва да се смее.

— Изчезват? Каква… каква смешна идея. — Идеята явно наистина му се вижда смешна, до такава степен, че той едва не се катурва от стола.

Шара решава да изпробва друга тактика:

— Защо дойде на приема снощи?

— Снощи ли?

— Да.

— О. — Хваща се за главата. — Сигурна ли си, че е било снощи? Струва ми се толкова отдавна…

— Не беше отдавна. А само преди няколко часа.

— Но аз усетих как години се изсипват през пръстите ми — шепне той. — Като вятър. — Замисля се. — Отидохме за… метал.

— За метал?

— Да. Опитвахме се да купим, но беше твърде бавен. Онзи никак не го харесвахме… Мразим го. Но трябваше да го имаме.

— Вотров?

— Да. Него.

Шара кимва.

— А жената имаше ли нещо общо?

— Кой?

— Же… — Замисля се и променя въпроса: — Лукчето?

— О. О, тя ли? — Започва отново да се смее. — Изобщо не знаехме, че и тя ще е там.

— Ясно — тихо казва Шара. — За какво ви е металът?

— Не можем да летим във въздуха с дървени лодки — казва момчето. — Така казаха. Щели да се разпаднат. Дървото е твърде слабо. — Очите му проследяват движението на нещо невидимо във въздуха. — О, майко мила… Красиво е.

Шара започва да се чуди дали не е предозирала опиата.

— Вие ли убихте доктор Пангуи?

— Кой?

— Професорът. Лукчето.

— Лукчетата нямат професори. Не са достатъчно умни.