Читаем Град на стълби полностью

— Ами… аз не бях в Галадеш, когато избухна онзи скандал с Националната партия. Но не е нужно да си бил там, за да знаеш какво е станало. Всички говореха за това. Човекът, който трябваше да стане министър-председател, претърпя пълен провал… Да не споменавам за ковчежника на партията, който направи опит да се самоубие. Не се сещам за по-ужасно нещо от неуспешно самоубийство, което е трябвало да ти спаси честта. Но най-горещата клюка беше за момичето, което било в основата на всичко това и което разклати лодката на цялата държава.

Шара примигва бавно. Малко по-нататък по коридора трима полицаи, разговаряли кротко допреди миг, внезапно повишават тон.

— Твърдеше се, че вината всъщност не била нейна — казва Малагеш. — Просто момичето било много наивно и много младо. Най-много на двайсет, така казваха. Още не знаело, че има видове корупция, които не вадиш на бял свят, че има камъни, които не обръщаш.

Ядосана секретарка излиза от кабинета си и изшътква на тримата полицаи, които се разотиват с гневни погледи.

— Позволила на сърцето си да я води — продължава Малагеш, — вместо да послуша здравия разум. И станали грешки.

Шара се взира в килията и треперещото момче, разкъсвано сякаш между смях и плач.

— Винаги съм смятала — казва Малагеш, — че онова добро момиче просто е попаднало на лоша професия. Това е всичко.

Момчето се обляга назад и опира глава на стената, вперило оцъклен поглед пред себе си. Шара затваря капака на малкото прозорче.

„Достатъчно.“

— Извинявай — казва тя, отваря вратата, влиза и я затваря след себе си.

За пръв път е толкова щастлива да влезе в затворническа килия.



Момчето се опитва да фокусира погледа си върху нея и пита:

— Кой е?

Шара отвръща тихо:

— Шшш. Не се тревожи. Аз съм. Всичко е наред.

— Кой? Кой е? — Облизва устни. Целият е в пот.

— Трябва да си почиваш, моля те. В болницата си.

— Така ли?

— Да. Падна лошо. Не помниш ли?

Той присвива очи, мисли над казаното.

— Май да. Мисля, че… мисля, че паднах на онзи прием…

— Да. Наложи се да те настаним на тъмно и хладно място, за да се успокоиш. Беше превъзбуден, но вече всичко е наред.

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, сигурни сме. В болница си. Ще поостанеш още малко при нас, за всеки случай.

— Не! Не, трябва да си ходя! Трябва да… да… — Опитва се да стане.

— Какво трябва да направиш?

— Трябва да се върна при другите.

— При кого? При приятелите си?

Той преглъща и кимва. Диша тежко. Сигурно вижда ослепителни взривове от цветове, мисли си Шара, гърчещи се сенки, студени огньове…

— Къде искаш да отидеш? — пита тя.

Въпросът сякаш го затруднява.

— Н-не… трябва да… да вървя.

— Боя се, че не може — казва тя успокоително. — Трябва да се погрижим за теб. Но можем да съобщим на приятелите ти. Те къде са?

— Къде? — казва момчето, видимо объркано.

— Да. Къде са приятелите ти?

— Те са… те са на друго място. Място от друго място. Така мисля.

— Добре. И къде е това място?

Той търка силно очи. Когато отново поглежда към нея, Шара вижда, че е спукал няколко капиляра в очите си.

— Къде? — пита тя отново.

— То не е… не е такова. То е… старо място. Където нещата трябва да бъдат.

— Трябва да бъдат?

— Каквито трябва да бъдат.

— Но как стигаш до това място, за да се видиш с приятелите си?

— Трудно е. — Взира се в лампата на тавана, после бързо извръща поглед, сякаш светлината му причинява болка. После казва: — Светът е… изнесен. Износен. Изтънял.

— Да?

— Непълен. Градът — също. Има места, където е имало нещо, но сега няма нищо там. Отнето ни е. Съединителна… — бръчки разсичат челото му — тъкан. Но все още можеш да стигнеш до тях. До местата. Ако принадлежиш. Златото е… зацапано, но още блести. Перлата се е пукнала. Но все още е градът. Все още е каквото чувствам… — слага ръка на сърцето си — … тук.

— Така ли изчезват разни хора?

Той започва да се смее.

— Изчезват? Каква… каква смешна идея. — Идеята явно наистина му се вижда смешна, до такава степен, че той едва не се катурва от стола.

Шара решава да изпробва друга тактика:

— Защо дойде на приема снощи?

— Снощи ли?

— Да.

— О. — Хваща се за главата. — Сигурна ли си, че е било снощи? Струва ми се толкова отдавна…

— Не беше отдавна. А само преди няколко часа.

— Но аз усетих как години се изсипват през пръстите ми — шепне той. — Като вятър. — Замисля се. — Отидохме за… метал.

— За метал?

— Да. Опитвахме се да купим, но беше твърде бавен. Онзи никак не го харесвахме… Мразим го. Но трябваше да го имаме.

— Вотров?

— Да. Него.

Шара кимва.

— А жената имаше ли нещо общо?

— Кой?

— Же… — Замисля се и променя въпроса: — Лукчето?

— О. О, тя ли? — Започва отново да се смее. — Изобщо не знаехме, че и тя ще е там.

— Ясно — тихо казва Шара. — За какво ви е металът?

— Не можем да летим във въздуха с дървени лодки — казва момчето. — Така казаха. Щели да се разпаднат. Дървото е твърде слабо. — Очите му проследяват движението на нещо невидимо във въздуха. — О, майко мила… Красиво е.

Шара започва да се чуди дали не е предозирала опиата.

— Вие ли убихте доктор Пангуи?

— Кой?

— Професорът. Лукчето.

— Лукчетата нямат професори. Не са достатъчно умни.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза