Читаем Град на стълби полностью

Чейчек тича по коридорите, надниква в стаите, но не намира нищо. Къщата е необичайно празна, предвид размерите си. „Поредното доказателство за наглостта на Вотров — мисли Чейчек. — Дори камъните на родината пилее с лека ръка!“

Стига до един ъгъл и почуква два пъти по стената. Заслушва се, чува друго двойно почукване, после още едно, по-отдалече. Кимва, доволен, че другарите му са наблизо, и продължава с огледа.

Поглежда през прозорците. Нищо. Поглежда в стаите. Нищо, само празни легла. „Може би Вотров държи любовниците си тук, по една във всяка стая“ — мисли си Чейчек, чувства се скандализиран и омърсен.

„Съсредоточи се. Провери отново.“ Почуква повторно. Чува друго почукване от друго място в къщата, после…

Нищо.

Изчаква. Ослушва се. Почуква отново. Както и преди, му отговаря само едно почукване.

„Сигурно е много далеч и не ме чува.“ Но инструкциите им са ясни, затова той тръгва назад по коридорите към стълбището.

При стълбите почуква отново на стената и се ослушва.

Този път мълчанието е пълно, никой не му отговаря.

Той потиска нарастващата паника в гърдите си и почуква отново.

Нищо. Оглежда се, чуди се какво става — и тогава вижда:

Някой седи в тъмното фоайе на втория етаж, излегнат в бяло кресло с дебела тапицерия.

Чейчек вдига арбалета. Човекът не помръдва. Явно не го е видял. Чейчек се отдръпва към стената и тръгва покрай нея в сенките, като държи арбалета си насочен към човека в креслото…

Ала когато наближава, вижда, че човекът е облечен в сиво, а в скута му има сива маска.

Чейчек сваля арбалета.

Човекът е един от неговите другари. Само дето маската му е свалена, а на тях им е заповядано никога да не си свалят маските.

Чейчек прави две крачки напред и спира. Напряко на шията на другаря му има червена ивица, а очите му се взират празни в тавана, мъртви.

На Чейчек му прилошава. Озърта се за помощ, иска му се да почука на стената, да повика другите, но в коридорите на етажа има някой или нещо и той не иска да издаде местоположението си.

„Не е възможно. Нали уж всички трябваше да са мекушави богаташчета, артисти…“

После застива.

Откъм северния коридор долита звук. Сякаш някой се задушава?

Чейчек вдига арбалета. Пулсът трещи в ушите му. Промъква се напред, минава зад ъгъла и вижда…

Един от другарите му стои на прага на една стая, полускрит. Другарят му потрепва леко, раменете му се тресат, но ръцете му са прилепени към тялото, а върху маската му има нещо, нещо голямо, белезникаво и неравно, което се подава от стаята, извън полезрението на Чейчек.

Чейчек прави още крачка напред и вижда, че нещото върху лицето на другаря му са две неща — две исполински ръце стискат отстрани главата му, а палците им са забити дълбоко в очите, чак до второто кокалче.

Другарят му се дави, хърка. Кръв блика около палците, пръска по китките, по стените, по пода.

Сега вече Чейчек вижда.

В сянката на прага стои великан и убива другаря му с голи ръце.

Гигантът вдига поглед, светъл огън гори в единственото му око.

Чейчек надава писък и стреля слепешката. Гигантът се дръпва, пуска другаря му и полита назад. Пада по гръб в коридора и не помръдва повече.

Чейчек хуква разплакан към другаря си и дръпва маската му. Когато вижда какво се крие отдолу, хлиповете му се превръщат във вой.

Прегръща мъртвия си другар. „Виж какво застига добрите синове на моята родина — иска му се да каже. — Виж какво се случва с праведните в тези омърсени времена.“ Но няма необходимия контрол над гласа си, за да изрече думите.

— Поне го убих — прошепва през сълзи той на мъртвия си другар. — Нека това е достатъчно. Моля се да е достатъчно. Поне убих човека, който ти стори то…

Чува се раздразнено пръхтене. Стреснат, Чейчек млъква и се оглежда.

С удивителна решителност гигантът се надига бавно и свежда поглед към ръцете си.

Отваря лявата. Там, грейнала под светлината на газовите лампи, е стрелата от арбалета на Чейчек — очевидно уловена във въздуха, преди да е достигнала целта си.

Гигантът оглежда развеселено стрелата, така както възрастен би гледал чудата детска играчка. После вдига поглед към Чейчек и единственото му око е пълно със студено сиво-синьо спокойствие, като сърцето на айсберг.

Чейчек се опитва да презареди арбалета, но ръцете не го слушат. Светкавично движение… Чейчек усеща пръсти около гърлото си, кръвта пулсира болезнено по вътрешната дъга на очните му ябълки, подът пропада под краката му и последното нещо, което вижда, е прозорец, който лети срещу него, чупи се около него, студената нощ го прегръща за кратко и само миг след това го прегръща улицата долу.



Когато двамата мъже нахлуват в стаята, Шара е готова — седи неподвижно на леглото с вдигнати ръце. Воханес обаче е останал глух за съвета ѝ и вместо да кротува, скача на крака, протегнал бастунчето си напред като рапира, и реди ругатни в скоропоговорка.

— Горе ръцете! — вика един от нападателите.

— Очевидно съм направила точно това — казва Шара.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза