Град на стълби

— А. Ясно… Ориентирала си се вече. Кой по-добре да ти разкаже за тях от човека, когото те мразят от дъното на душата си? — Воханес се замисля. — Нека обсъдим това другаде — казва той. — Някъде, където ехото е по-слабо.

Моротка, личният камериер на Вотров, потропва с крака да се стопли. Адски тъпо е, че стои тук, навън. Приемът е започнал преди колко… час? По-малко от час? Ала той е камериер и негово задължение е да държи вратата на всички гости, да вика колите им, да ги настанява. А немалко от тези глупци обичат просто да се отбият, да направят едно кръгче сред гостите, да бъдат видени и да си тръгнат след има-няма половин час. Господин Вотров е достатъчно умен и знае, че именно тези хора, за жалост, обикновено са по-важни от останалите и следователно им се полага най-доброто обслужване. Но толкова ли не могат да постоят малко повечко, та Моротка да гаврътне чаша сливово вино, да изпуши една лула и да си стопли краката край огъня? Не могат, естествено, затова той тропа с крака на студа и се чуди дали няма да му е по-добре като кухненски помощник. Няма нищо против морковите и картофите. Би могъл да преглътне понижението.

Откъм запад се чува дрънчене, сякаш консервена кутия се търкаля по улицата. Той проточва любопитно врат. Вижда един страж на западната стена на къщата… не трябва ли да са двама? Господин Вотров предпочита гостите му да не виждат грозните последствия от неговите доста радикални позиции, но след като приемът започне, охраната обикновено се връща към нормалния си режим.

Моротка изсумтява. „Онзи глупак сигурно не е чак толкова глупав — мисли си той — и при всяка възможност влиза на топло.“ Ала все пак примижава, напрегнал очи. Сякаш има нещо на стената. Нещо, което се движи много бавно към единствения страж.

Фарове светват в дъното на алеята. Двигател се събужда с прокашляне и автомобилът потегля към къщата.

— О, не — казва Моротка. Пристъпва напред и размахва ръце. — Не, не, не. Какви ги вършиш?

Колата се приближава. Завива пред къщата въпреки виковете на камериера:

— Идваш, като те повикам, ясно? Още не съм ти дал знак. Не ме интересува какво казва господарят ти, няма да идваш преди да съм ти дал знак с флагчето.

Колата спира пред него. С периферното си зрение Моротка съзира някакво движение върху стената на къщата — тъмен силует се надига над парапета и насочва нещо към стража. Чува се щракване, после стражът изведнъж застива и се килва назад, тенекиеният му шлем полита през парапета и издрънчава на паважа долу.

Дуло лъсва през прозореца на автомобила. Някой казва:

— Е, нас ни повикаха.

Чува се силно изщракване и колата пропада пред погледа на Моротка.

Зигруд се взира в огъня, потънал в спомени.

Кръвта във водата, алебардата в ръцете му. Чудовищният силует в морето, който се мята, стене, пръска кръв. Смятал е онези дни за адски, но по онова време още не е познавал ада.

Кожената ръкавица изскърцва, когато той свива ръка в юмрук.

— Добре ли сте? — пита жената и го гледа изпитателно. — Още една чаша вино? — И дава знак на един сервитьор.

Точно тогава Зигруд го чува, звукът е изключително слаб, но го има — съвсем тихо изщракване, някъде пред къщата. Звук, който той познава отлично.

„Най-после. Нещо, което да ми отвлече вниманието.“

— Ето — казва жената и се обръща към него с нова чаша. — Заповя…

Млъква, вперила поглед в празното място до себе си.

— Врагът на стария Баликов — казва Воханес — не е Сейпур, не съм аз, не е и движението за Новия Баликов. А времето. — Седят на легло в една от стаите за гости. Като голяма част от етажа и тази стая е издържана в златно и топли оттенъци на червения цвят. Стаята се пада в края на комплекса и стената, която огражда имението, е съвсем близо до прозореца. — Работата е там, че в Баликов съществува огромна времева пропаст. След Великата война и Примигването е минало страшно много време, преди животът да се върне към нормалното. Понастоящем в Баликов има едно отмиращо поколение, което още помни старите нрави и се е вкопчило в тях със зъби и нокти. Друга, нарастваща като процент част от населението не знае нищо за тях и не се интересува какво е било. Знаят само, че са бедни, когато могат да са богати.

— Движението за Новия Баликов — казва Шара.

Воханес махва с ръка.

— Това е просто име. Става въпрос за нещо много по-голямо от обикновената политика. Става въпрос за драматична смяна на поколенията, която определено не е мое дело. Аз просто яхнах вълната ѝ.

— И Реставраторите те мразят заради това.

— Както вече казах, те се борят с историята. А тази битка никой не може да я спечели.

— Заплашвали ли са те по някакъв начин, Во?

— Не ставай смешна.

— Тогава защо имаш стражи по стените?

Той прави физиономия.