Град на стълби

Косата му е по-дълга и макар да сребрее по слепоочията, още има онзи характерен червеникав нюанс. Брадата му е наситено медна, но много късо подстригана за разлика от валмото чорлави косми, така популярно сред богатите континентали. Силната челюст не се е променила, самодоволната усмивка още е там и макар дивашкият блясък в очите му да е загубил остротата си, те все още са наситено, пронизително сини, точно каквито ги помни Шара.

Гостите се стичат към него.

— Леле-мале! — казва той. — Каква навалица. Дано си носите чековите книжки… — Посреща ги със смях. Сигурно познава едва шепа от тях, но поздравява всички, сякаш са негови стари приятели.

Шара го гледа пленена, ужасена, объркана. „Колко малко се е променил“ — мисли си.

И с изненада установява, че го мрази заради това. Толкова непоносимо грубо е от негова страна да премине през всичките тези години и да излезе същият човек от прехода.

— Видя ли статуетките? — пита го Иваня. — Непременно трябва да ги видиш. Много са грозни. Обожавам ги. Нямам търпение да прочета какво ще напишат вестниците.

— Вероятно все неприятни неща — казва той.

— Е, това е ясно. Ще има да си чешат езиците. Така и трябва. Ривегни от леярната е тук, нали все го каниш? Е, сега най-после се появи. Мислех, че ще е някой едър грубиян, предвид попрището му, но той се оказа доста строен и приятен мъж. Трябва да поговориш с него. Ще ти донеса плик за чека. О, а това е новият културен посланик. Можеш ли да си представиш, че асистентът ѝ е северняк? Личният ѝ секретар? Той също е тук, скъпи. Бръкна в огъня с голи ръце, ако щеш вярвай! Вечерта е страхотна!

Той вдига отново глава и обхожда с развеселен поглед помещението. В първия миг погледът му я подминава. Въпреки това Шара се дръпва инстинктивно назад, като от удар.

Миг по-късно в очите му грейва пламъче и той бавно обръща глава към нея.

В рамките на няколко секунди с лицето му се случват много неща — изглежда объркан, после я познава, после явно не вярва на очите си, накрая гняв помита всичко останало. Ала след тази каша от изражения лицето му се сляга в една добре позната ѝ физиономия — самодоволна усмивка от най-арогантен вид.

— Новият посланик? — казва той.

Шара побутва очилата на носа си.

— О.

Зигруд се взира в огъня и потрива с палец дланта на облечената си в ръкавица ръка. Спомня си поговорка от своята родина: „Завиждай на огъня, защото той или гори, или не. Огънят не е нито щастлив, нито тъжен, нито гневен. Той или гори, или не.“

Минали са няколко години, докато проумее тази поговорка, и доста повече, докато заприлича на огъня — да е жив и нищо повече.

Наблюдава как Шара и мъжът с бастунчето се дебнат в навалицата. Никога не се поглеждат открито, но и никога не обръщат гръб на другия, стоят така, че да са в полезрението си, стрелкат се с погледи над нечие рамо или извръщат рязко глава да зърнат престореното безразличие на другия.

Наблюдават, без да гледат. Доста тромав танц, ако питат Зигруд.

Мъжът с бастунчето постоянно си гледа часовника. Сигурно за да не изглежда твърде нетърпелив, мисли си Зигруд. След като е пообиколил достатъчно гостите, мъжът дръпва един сервитьор и му шепне нещо в ухото. Сервитьорът прави няколко кръгчета из множеството, преди да се приближи към Шара и да ѝ подаде малка бяла визитка. Шара я прибира с усмивка, успява да се отърве от приказливото младо момиче с кожите и се измъква по стълбите към горния етаж.

Зигруд се втренчва отново в огъня. Любовници, без съмнение. Движенията им пеят за прежни ласки. Забавно му е — Шара Комейд може да е дребна и тиха, но е оръжие в не по-малка степен от него. Ала си дава сметка, че е глупаво да се изненадва. Всички създания имат някаква малка любов в живота си, колкото и кратък да е той.

Спомня си китоловния кораб „Свордяалинг“. Палубата е хлъзгава от кръв и мас, екипажът смъква кожата на мъртъв кит, както човек бели ябълка. Китът, кървав и зловонен, е привързан към единия борд, следван от талази крещящи чайки. В дните след успешен улов, след гонитбата, след като главният китоловец е сякъл с алебарда по дробовете на чудовището, докато от дихателния му отвор не изригне кръв, след като са довлекли кита при кораба… В такива дни Зигруд слизаше в трюма, вадеше от джоба си медальонче, държеше го в шепи, отваряше го и се взираше под мъждивата светлина на свещите…

Свежда поглед към ръката си. Боли го под ръкавицата. Вече не помни как изглежда медальончето, не помни и портретчето вътре. Струва му се, че помни усещането за медальончето в ръката си. Но може би просто си въобразява разни неща.

— Изглеждате ми зает — казва някой. Жена на средна възраст, видимо богата и с позиции, сяда до него пред камината. — Нещо за пиене? — Предлага му чаша вино.

Зигруд свива рамене, взема чашата и изпива виното на един дъх. Златната гривна на лявата му китка иззвънтява, ударила се в копчетата на ръкава. Жената го наблюдава с нескрито любопитство.

— Интересен гост сте вие, забележителен — казва тя. — Не мисля, че Вотров е имал друг такъв гост под покрива си досега.