Читаем Град на стълби полностью

Амортисьорите на колата надават жален вой, когато Зигруд слиза. Застава на най-долното стъпало. Лакеят трепва едва доловимо, покланя се ниско на Шара и ѝ отваря вратата.

Тя прекрачва границата. „На колко приеми съм била в живота си — мисли си, — в компанията на военачалници, генерали и горделиви убийци! Ала от този прием ме е страх неизмеримо повече.“

В ярък контраст с външния си вид, отвътре къщата е шеметно пищна — стотици лампи обточват преддверието, стъклата им са източени в горния край и оцветени, за да придадат златист оттенък на трепкащите светлинки; изумителен кристален полилей виси от кръглия таван като грейнал сталактит, а в средата на помещението огън пламти в две гигантски камини, между тях — спирална стълба, която се извисява към горните етажи.

Глас, който звучи като гласа на леля Виня, казва в главата ѝ: „А можеше да живееш тук с него, ако не беше гордостта ти.“

„Той не ме обичаше — отвръща тя, — и аз не го обичах.“

Шара не е толкова глупава да вярва, че тези думи са пълната истина, но знае и че не са изцяло лъжа.

— Нямаше да е толкова голяма — казва някой, — ако той не държеше в ръчичките си всички проклети строители, разбира се.

Малагеш стои мирно до една колона. Шара я заболява гърбът само при вида на стойката ѝ. Малагеш е с униформата си, изгладена, колосана, безупречна. Косата ѝ е прибрана в стегнат кок, а високите до коляното ботуши са излъскани до блясък. Лявата половина на гръдния ѝ кош е покрита с медали, дясната геройски поема онези, за които не е останало място отляво. Общото впечатление не е за добре облечен човек, а за грижливо сглобен. Шара се изкушава да огледа шевовете на куртката ѝ за нитове.

— Старата къща изчезнала по време на Примигването — казва Малагеш. — Или така поне се говори.

— Здравейте, губернаторе. Изглеждате… внушително.

Малагеш кимва, но не сваля очи от гостите, които разговарят на групички пред камините.

— Държа тези хора да не забравят какво съм. Въпреки дипломатическите преструвки ние сме военно присъствие в града им, ни повече, ни по-малко.

„Войникът си остава войник“ — мисли си Шара. До камината вдясно има постамент с пет статуетки.

— А това е поводът за събитието? — пита Шара.

— Така изглежда — казва Малагеш. Двете с Шара се приближават до постамента със статуетките. — Търг в полза на партията за Новия Баликов и още куп други „добри“ каузи. Вотров има репутацията на ценител на изкуството. И то все на такова изкуство, противоречиво.

Шара вижда какво има предвид губернаторът — макар нито една от каменните фигури да не е гола в степен да показва нещо, което зрителят действително би искал да види, намекът за голота е повече от достатъчен, като съществените телесни части са умело прикрити от гънка на дреха тук или гриф на китара там. Три от статуетките са на жени, две на мъже, но нито една не е красива — всичките са едри, плещести, с широк ханш, дебели бутове.

Шара примижава да разчете табелката на постамента.

— „Селяни в покой“ — прочита на глас.

— Да — казва Малагеш. — Има две неща, за които Баликов не обича да мисли — голотата и бедните. Повече за голотата обаче.

— Запозната съм с отношението на този град към сексуалността.

— Не е толкова отношение, колкото възмущение — казва Малагеш. Взема висока чаша с бира от подноса на един сервитьор и отпива дълга глътка. — Дори не мога да говоря за това с тях.

— Нищо чудно. Отвращението им към нашите по-… по-либерални брачни порядки е всеизвестно — казва Шара.

Малагеш изпръхтява.

— Никак не ми се струваха либерални, докато аз бях омъжена.

Тъй като в периода на Континенталната империя почти всички сейпури били смятани за движимо имущество, мнозина били женени или развеждани насила и по каприза на континенталната компания или индивид, които ги притежавали. След като каджът отхвърлил континенталното владичество, сейпурските закони за брака и личната свобода се люшнали в противоположната посока като реакция срещу травмите от предишния период — в Сейпур съпрузите доброволно сключват шестгодишен брачен договор, който след изтичането си може да бъде подновен или не, по взаимно съгласие. Не са малко сейпурите, които имат по двама, трима и дори по повече брачни партньори в живота си; колкото до хомосексуалните бракове, те не са официално разрешени в Сейпур, но строго съблюдаваната защита на личната свобода не позволява на държавата да ги забрани.

Погледът на Шара се спира върху скандалната издутина под робата на една от статуите.

— Значи тази творба на изкуството минава за провокативна? В противовес на местните културни традиции?

— Или като начин да се изпикаеш в очите на силните, ако щеш.

— Доста груб коментар от ваша страна — чува се глас. Висока и стройна млада жена, облечена в кожите на цяла менажерия, застава зад тях. Ужасно млада е, на двайсетина години, с тъмна коса и високи остри скули. Съумява да изглежда континентална до мозъка на костите си и едновременно с това светски обръгнала, две качества, които често са несъвместими. — Аз бих казала, че по-скоро прегръща новото.

Малагеш вдига чашата си като за тост.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза