Град на стълби

Разбира се, чудото можело да се използва и за други, не толкова приятни цели. Преди две години на Шара ѝ трябваха почти три месеца да разкрие случай с изтичане на документи в Аханаштан. Виновни се оказаха трима търговски аташета и ако единият от тях не бе прекалявал с одеколона — защото Шкафът на Парнези залъгва очите, но не и носа, — Зигруд едва ли щеше да го хване. Но все пак го хвана и ситуацията загрубя… Макар че онзи тип доста бързо разкри имената на съучастниците си.

— Притесних се, че чудото може да е станало популярно след Аханаштан — казва Шара. — Случи ли се нещо такова… би било катастрофа. Но щом не е Парнези… Сигурен ли си, че е изчезнал?

— Мога да намирам хора — казва Зигруд с неумолима, безразлична самоувереност. — Онзи не го намерих.

— Да е вадил парче сребрист плат? Казват, че Скалпът на Юков имал подобен ефект… Но пък никой не е виждал парче от него вече четирийсет години. Според описанията прилича на сребрист плат.

— Догадките ти заобикалят по-големия проблем — казва Зигруд. — Дори да беше невидим, онзи тип пак щеше да падне няколко етажа и да се пребие.

— О. Прав си.

— Нищо не видях. Обиколих улиците наоколо. Няколко пъти. Задавах въпроси. Нищо не открих. Но…

— Но какво?

— Имаше един миг… за миг изпитах усещането, че не се намирам там, където съм.

— Това пък какво означава?

— Не знам — признава Зигруд. — Беше все едно съм на някакво място… на по-старо място. Видях сгради, които всъщност не бяха там.

— Какви сгради?

Зигруд свива рамене.

— Няма думи за онова, което видях.

Шара побутва очилата на носа си. Разказът на Зигруд не вещае нищо добро.

— Някакъв напредък? — пита Зигруд и кимва към няколкото лампи на бюрото и купищата хартия. — Виждам, че си изпила колко… три кани чай. Значи новините или са много добри, или много лоши.

— И двете, точно като при теб. Съобщението е за личен сейф, депозитна кутия в банка. Въпросът е как да се доберем до съдържанието.

— Няма да ме пратиш да обирам банка, нали?

— Морето да не дава, не! — възкликва Шара. — Представям си заглавията… — „И труповете…“ — добавя наум.

— Няма ли конци, които да дръпнеш?

— Конци?

— Нали си дипломат — казва Зигруд. — Градските старейшини са повече или по-малко марионетки, нали? Не можеш ли да използваш тях?

— В много малка степен. Бих могла да ги принудя, може би, освен ако кутията не е под наблюдение. А по всичко личи, че Пангуи е бил наблюдаван много сериозно. Занимавал се е с неща, които… за които не съм и подозирала. Явно не ми е казал цялата истина. — Вдига поглед към Зигруд. — Дори не съм сигурна, че е редно да го споделям с теб. Но ако искаш, ще ти кажа.

Зигруд свива рамене.

— Откровено казано, не ме интересува много.

Шара не си прави труд да крие облекчението си. Едно от най-ценните качества на нейния „секретар“ е липсата му на интерес към светлосенките. Зигруд е чук в свят от пирони, знае го и друго не му трябва.

— Добре — казва Шара. — Предпочитам да не се знае, че проявяваме необичаен интерес към изследванията на Пангуи. Да разберат, че ние не знаем какво е знаел Пангуи, би било… Ами… Лоша идея. Трябва да подходим деликатно към проблема. Само дето още не знам как.

— И какво ще правим сега?

Шара не знае какво да отговори, но после бавно осъзнава, че през цялата нощ е обмисляла стратегия, просто не си е давала сметка, че го прави.

Сърцето ѝ се свива при мисълта за правилното решение, но едновременно с това е сигурна, че ще сработи и че би била пълна глупачка, ако не се възползва.

— Е — казва тя. — Имаме нещо. Кой от нашите в министерството разбира от финанси?

— Финанси?

— Да. И по-конкретно от банки.

Зигруд свива рамене.

— Май чух, че Йонджи още е там.

Шара си записва името.

— Ще свърши работа. Трябва да се свържа с него и да проверя дали… макар да мисля, че съм права. Но предпочитам и той да потвърди как точно стоят нещата от финансова гледна точка.

— Значи все така сме сами? Само ние двамата срещу цял Баликов?

Шара слага точка на кратката бележка.

— Хм. Не. Едва ли ще се справим без чужда помощ. Започни да се оглеждаш. Вероятно ще трябва да наемем неколцина. Не бива да знаят, че това има нещо общо с министерството. Но ти знаеш как да се оправяш с наемници.

— Колко сме склонни да им платим?

Шара му казва.

— Ето затова ти се струва, че умея да се оправям с наемници — казва той.

— Браво. Още нещо. Имаш ли някакво официално облекло, като за прием?

Зигруд махва лениво към опръсканите си с кал ботуши и потъмнялата от смог риза.

— Защо — пита, — тези не стават ли?

Вече се зазорява, а Шара чака съня и си спомня…

Беше към средата на връзката им, макар че тогава нито тя, нито Воханес го знаеха. Заварила го бе да седи под едно дърво и да гледа как гребният отбор тренира в река Камарда край академията. Момичетата от женския отбор тъкмо бяха спуснали лодката си на вода и се качваха в нея. Шара седна в скута на Воханес, както правеше често, и усети нещо твърдо да се притиска в долната част на гърба ѝ.

— Да се тревожа ли? — попита тя.

— За какво?

— А ти как мислиш?

— Когато съм навън, изобщо не мисля, скъпа, или поне се опитвам. Мисленето обикновено скапва нещата.