Град на стълби

— Само колкаштанските континентали мислят по този начин — каза Воханес. — Това е отвратителен начин да се живее, между другото. Повярвай ми.

Шара поклати глава.

— Грешиш. Силата и непреклонността гарантират мира. А светът не се е променил чак толкова.

— Ти виждаш света като място студено и гадно, скъпа Шара — каза Воханес. — А твоят прадядо е показал нагледно, че един човек може да подобри в огромна степен живота на много хора.

— Кажеш ли нещо такова на Континента, нещо толкова позитивно за каджа, ще те убият.

— Много неща на Континента могат да ме убият.

И двамата бяха приели, че като образовани потомци на влиятелни семейства ще променят света, но не можеха да решат как най-добре да стане това. Един ден Шара решаваше, че ще напише многотомна и епична история на Сейпур и на целия свят, на следващия — че ще се заеме с политика като леля си. Един ден Воханес мечтаеше да финансира голям артистичен проект, който да промени драстично градовете на Континента, на следващия замисляше гениално бизнес начинание. Категорично не си харесваха взаимно идеите и не пропускаха да изразят презрението си по най-красноречивия начин.

Така погледнато, можеха да стигнат до леглото и без друга причина освен комуникационното изтощение.

Но имаше и нещо повече. Дълбоко в себе си Шара знаеше, че никога не е имала с кого да си поговори, наистина да си поговори, преди да срещне Воханес, и подозираше, че той се чувства по същия начин. И двамата бяха от известни семейства с добра репутация, и двамата бяха сираци, следователно и двамата бяха поставени в специфична изолация. Точно като играта им на турнира, отношенията им се променяха ежедневно, по правила, които самите те създаваха и разбираха.

През първата и втората си година в колежа, когато не учеше, Шара се занимаваше със секс в твърде щедри количества, макар че последната оценка си я даде доста по-късно. А през уикендите, когато служителите и преподавателите се прибираха вкъщи, а студентите оставаха в кампуса, тя буквално се пренасяше в стаята му, по цял ден лежеше в прегръдките му и често се питаше какво точно прави с този чужденец, с това момче от място, което би трябвало да мрази до мозъка на костите си.

Не мислеше, че е любов. Не мислеше, че е любов, когато се разделяха за кратко и странна болка стягаше сърцето ѝ; не мислеше, че е любов, когато получеше бележка от него и от това я залееше облекчение; не мислеше, че е любов, когато се чудеше какъв ли ще е животът им след още пет, десет, петнайсет години заедно. Мисълта за любов изобщо не ѝ хрумна.

„Колко са глупави младите — мислеше си по-късно Шара, — колко слепи са да не виждат очевидното.“

Шара се обляга в стола си и плъзва поглед по резултата от работата си:

ЦЕНТРАЛНА УЛИЦА 3411, БАНКА СВЕТИ МОРНВИЕВА, ЛИЧЕН СЕЙФ 0813, ГИВЕНИ ТАОРСКАН 6361 1

Изтрива с ръка потта от челото си, поглежда си часовника. Три след полунощ е. И щом си дава сметка за часа, си дава сметка колко е уморена.

„Сега остава най-трудното — мисли си. — Да стигна до онова, което е в сейфа.“

На вратата се чука.

— Влез — казва тя.

Вратата се отваря със замах. Зигруд влиза, тръшва се на стола пред бюрото ѝ и започва да си пълни лулата.

— Как мина?

Гримасата му е странна — изглежда едновременно смутен, объркан и заинтригуван.

— Зле?

— Зле — казва той. — Добре, в някаква степен. Също… странно.

— Какво стана?

Зигруд захапва лулата си с известно ожесточение.

— Ами, за жената. Тя работи в университета, чистачка е. Ирина Торскени. Неомъжена. Няма семейство. Само работата. Проверих — чистила е кабинета на професора в университета. Била е един вид зачислена към него още от пристигането му.

— Добре — казва Шара. — Ще я държим под око.

— Другият обаче… мъжът… — Зигруд ѝ разказва как го е проследил през разнебитените квартали на Баликов.

— И този тип просто… изчезна? — пита Шара.

Зигруд кимва.

— Някакъв звук имаше ли? Като плющене на камшик?

Зигруд клати глава.

— Хм — казва Шара. — Ако е имало камшичен звук, бих си помислила, че…

— Шкафът на Парези.

— Парнези.

— Все едно.

Шара разтрива слепоочията си, мисли. Макар свети Парнези да е мъртъв от стотици години, неговите дела упорито я смущават. Бил жрец на Божеството Юков и страстно се влюбил в една колкаштанска монахиня. Понеже Божеството Колкан имало изключително строги виждания за сексуалните щения, за Парнези се оказало изключително трудно да посещава любимата си в нейния манастир. Юков, който бил Божество находчиво и умно, създал чудо, което да скрива Парнези от погледа на врагове, както смъртни, така и Божествени — „шкаф“, или невидим въздушен джоб, в който да пристъпи и така лесно да се вмъква в манастира.